Ришел Мийд: Индигова магия

— Аз? Никога. — Замисли се. — Е, така си е — докато си с мен, не се тревожа за нищо. Но зная, че ти обичаш да се тревожиш за такива неща.

— Не бих казала, че „обичам“ — поправих го.

Лекият бриз разроши косата му и аз едва устоях на желанието да я пригладя обратно. Ако го сторех, несъмнено пак щяхме да започнем да се целуваме, а се предполагаше, че аз трябва да проявя отговорност и да отговоря на въпросите му.

— При Съхранителите ли ще избягаме? — предположи той.

— Разбира се, че няма! — изсумтях възмутено. — Това би било страхливо и незряло. А и ти никога не би оцелял без гел за коса — макар че може да ти хареса техният муншайн 26 26 Контрабандна спиртна напитка. — Бел.прев. .

— Тогава какво ще правим?

— Ще запазим в тайна отношенията си.

Той се подсмихна.

— А това не е ли страхливо?

— Това е вълнуващо и дръзко — заявих. — Дори бих казала мъжкарско и смело. Предположих, че ще ти хареса.

— Сейдж! — прихна Ейдриън. — Харесва ми всичко, стига ти да си с мен. Но дали ще е достатъчно? Защото трябва да знаеш, че не съм чак такъв непукист за последствията. Осъзнавам колко е опасно всичко това за теб, особено ако продължиш да се съмняваш в алхимиците и да се опитваш да изровиш тайните им. Освен това зная, че ти все още се притесняваш, задето Джил ни наблюдава.

Правилно. Джил. Джил, която навярно бе свидетел на ставащото в момента, независимо дали го искаше, или не. Дали се чувстваше щастлива като него? Дали бе изпълнена с радост заради нашата любов? Или всичко това беше мъчително неудобно за нея?

— Тримата ще намерим начин да се справим — промълвих накрая. Не можех да мисля повече за това в момента, иначе пак щях да се паникьосам. А колкото до алхимиците… просто ще трябва да сме внимателни. Те не ме следват навсякъде, а както ти каза, аз и без това съм с теб през половината време. — Надявах се да е достатъчно. Трябваше да бъде.

И тогава отново започнахме да се целуваме. Нямаше как да го избегнем, не и когато бяхме заедно както в този миг, толкова далеч от реалния свят, от обикновения ни живот. Обстановката беше прекалено съвършена. Той беше прекалено съвършен, въпреки че беше един от най-несъвършените живи същества, които познавах. И честно, и двамата бяхме пропилели твърде много време в съмнения и игри. Единственото нещо, което научаваш, ако животът ти е постоянно в опасност, е това, че е по-добре да не го пропиляваш. Дори Маркъс бе признал това в онази зала с електронните игри.

С Ейдриън прекарахме остатъка от деня във вила „Гети“, най-вече целувайки се в градините, макар че го убедих да погледне някои артефакти вътре. Може и да бях влюбена, но все пак си бях аз. Когато дойде време да затварят, двамата вечеряхме в един ресторант за фондю на брега на морето и останахме там дълго, сгушени един до друг, вперили погледи във восъчната луна, сияеща над океана.

Бях се унесла да съзерцавам вълните, които се разбиваха в брега, когато усетих как устните на Ейдриън докосват леко бузата ми.

— Какво стана с дракона?

— Той си има име, не знаеш ли? — попитах с възможно най-строгия си и превзет тон.

Ейдриън се отдръпна и ме изгледа любопитно.

— Всъщност не знаех. И какво име му избра?

Хопър. Най-страхотният заек на земята — додадох, когато Ейдриън се засмя. — Би бил щастлив да знае, че друг е наследил името му.

— Да, сигурен съм, че би бил. Измисли ли име и на мустанга?

— Мисля, че би одобрил Ивашкинатор.

Той се втренчи изумено в мен.

— Казах ли ти, че те обичам?

— Да — уверих го. — Много пъти.

— Добре. — Ейдриън се намести по-близо до мен. — Просто исках да съм сигурен, госпожице Бързо-се-уча.

Изпъшках.

— Никога няма да го забравиш, нали?

— Да го забравя ли? Напротив, смятам постоянно да ти го напомням.

Подозирах, че колата на Маркъс е открадната, така че я оставихме в Малибу. Ейдриън ме закара до общежитието и ме целуна за довиждане, като обеща да ми се обади рано сутринта. Трудно ми беше да се разделя с него, макар да знаех, че е глупаво да си мисля, че не бих могла да преживея без него дванайсет часа. Влязох във фоайето на общежитието с чувството, че не стъпвам по земята, а устните ми още горяха от целувките му.

Беше лудост, знаех го, да се опитвам да имам връзка с него. Грешка. Щеше да бъде много опасно — дотолкова, че част от еуфорията ми изчезна, когато мисълта ме връхлетя. Пред него се преструвах, за да успокоя страховете му, но знаех истината. Щеше да бъде достатъчно трудно да се опитвам да разгадая тайните на алхимиците, а и татуировката ми все още не беше обезопасена. Отношенията ми с Ейдриън щяха значително да повишат опасностите, но това бе един от онези рискове, които с радост поемах.