Ришел Мийд: Индигова магия

Аз разтърсих ръката му.

— Хубаво е, че ще си наоколо, Нийл. Като поредния братовчед ли те изпращат?

— Просто нов ученик — отвърна той. Това навярно също беше по-добре. Имаше реална опасност нашето „семейство“ да превземе „Амбъруд“.

Искаше ми се да науча нещо повече за него, но не разполагах с време. Маркъс скоро щеше да дойде да ме вземе, за да отидем заедно на гарата, след като моята Лате бе обявена за напълно непригодна за движение. Предполагам, че това също беше един вид финал, макар и доста тъжен.

Сбогувах се с всички и се качих да си взема куфара. Държах се, сякаш просто излизам по задачи. Еди, Анджелина и Джил знаеха истината и виждах болката и съжалението в очите им — особено в тези на Джил. Помолих се да бъдат добре и без мен. Когато слязох долу, заварих само подопечната си.

— Забравих да ти дам това — рече тя и ми подаде малък плик. Отгоре бе написано името ми, а и аз познах почерка.

— Опитах се да се свържа с него и реших, че ме избягва. Това е неговото сбогуване, нали? — Изпитах разочарование, че няма да видя Ейдриън лично за последен път. Може би писмото беше по-добре от нищо, ала ми се искаше да си тръгна със свежия спомен за онези красиви зелени очи. — Той… той наистина ли е разстроен? — Не можех да понеса мисълта, че страда.

— Прочети писмото — отвърна тя загадъчно. — И запомни, Сидни. Това не е заради мен. Това е заради вас двамата. Можеш да контролираш всичко друго, но не и това. Откажи се и приеми чувствата си.

След тези думи се разделихме и аз седнах на тротоара, за да чакам Маркъс. Взирах се в плика и в името си, написано от ръката на Ейдриън. На три пъти едва не го отворих… но всеки път страхът надделяваше. Накрая видях да приближава колата на Финч и пъхнах плика в чантата си.

Веднага след като се качих при него, той заговори развълнувано за големите планове, които ни очакваха. Почти не го слушах. Не спирах да мисля за Ейдриън и колко празен щеше да е животът ми без него. Двамата с Маркъс щяхме да се срещнем с Уейд и Амилия на гарата, но аз не можех да си представя, че някой от тях ще ме разбира така както Ейдриън — макар че те бяха човешки същества като мен и имахме един и същ произход и минало. Никой от тях нямаше да притежава язвителното му остроумие или необикновено прозрение. А под тези емоции трептяха най-горещите ми спомени… целувките му, притиснатите ни тела…

— Сидни? Обръщаш ли някакво внимание на онова, което ти говоря?

Примигнах и погледнах към Маркъс. Мисля, че това беше един от онези моменти, когато той не можеше да повярва, че някой не слуша примрял всяка дума, излизаща от устата му.

— Извини ме — промърморих. — Умът ми е някъде другаде.

Той се ухили.

— Е, пренасочи го към плажове и маргарити, защото животът ти ще се промени.

С него винаги се стигаше до плажовете и маргаритите.

— Не спомена подпечатването на татуировките. Освен ако твоят познат татуировчик не е и барман.

— Типично за теб — забавна и красива! — засмя се той. — Ще си прекараме страхотно.

— Колко дълго ще бъдем там?

— Ами… първо ще се погрижим за татуировките. Това е най-важното. — Бях облекчена да го чуя да говори толкова сериозно. — След това ще се притаим и за няколко седмици ще се забавляваме в една екзотична страна. После ще се върнем тук и ще поемем по следите на други неудовлетворени алхимици.

— И след това ще повториш процеса? — попитах. В огледалото за обратно виждане можех да проследя как небостъргачите на Палм Спрингс изчезват, докато пътувахме на север. Силна болка на копнеж прободе гърдите ми. — Ще накараш и други да ти набавят критична информация, а след това ще ги освободиш?

— Именно.

Няколко минути пътувахме в мълчание, докато осмислях думите му.

— Маркъс, какво правиш с информацията, която събираш? Имам предвид, какво смяташ да предприемеш относно магистър Джеймсън?

— Няма да спра да търся още доказателства — тутакси отвърна той. — Това е най-голямата следа, която някога сме имали. Сега наистина трябва да продължим с усилията и да открием още подобни улики.

— Това е повече от улика. Защо не съобщите тази информация на мороите?

— Алхимиците ще отрекат. Освен това не искаме да бързаме.

— И какво като отрекат? — продължих да настоявам. — Поне мороите ще знаят и ще бъдат предупредени.

Той ми хвърли поглед, напомнящ на родител, който се опитва да бъде търпелив с детето си. Пред нас видях знак за железопътна гара.

— Сидни, зная, че си нетърпелива, но ми имай доверие. Винаги сме работили така.