Ришел Мийд - Индигова магия

Сватбата щеше да се състои в гордостта и славата на града: огромна, закрита градина, неподвластна на зимното време навън. Соня обожаваше растенията и цветята и това беше нейното мечтано място за сватбената церемония. Стъклените стени на постройката бяха запотени от голямата разлика между температурата вътре и навън. Тримата пристъпихме в преддверието, където обикновено се продаваха билети, когато оранжерията бе отворена за посетители. Тук, най-сетне, открихме мороите, останали скрити за мен през деня.

Около двайсетина от тях сновяха из преддверието, облечени в скъпи тоалети. Изглеждаха призрачно красиви с високите си, слаби фигури и бледни лица. Някои бяха разпоредители и други служители, които помагаха в организирането на събитието и упътваха гостите към централната зала на сградата. Повечето морои бяха просто обикновени гости, които се спираха, за да напишат нещо в книгата за пожелания или да побъбрят с приятели и роднини, с които не се бяха виждали дълго време. Дампири, облечени в спретнати костюми в черно и бяло, се бяха подредили покрай стените като вярна стража, бдяща за най-малкия признак на опасност. Присъствието им ми напомни за много, много по-голяма заплаха, отколкото неколцина пияни морои да ни сбъркат за захранващи.

Организирането на събитието през нощта ни излагаше на евентуално нападение от страна на стригоите. Стригоите бяха съвсем различен вид вампири — всъщност толкова различни, че аз почти се почувствах глупаво, задето се изнервях сред тази група. Стригоите бяха неживи, добили безсмъртие, убивайки жертвите си, за разлика от мороите, които пиеха кръв от човешки същества, доброволци, но в определени количества, достатъчни, за да поддържат съществуването им. Стригоите бяха безмилостни и зли, бързи и силни — и излизаха само през нощта. Слънчевата светлина, която за мороите беше некомфортна и изтощителна, за стригоите беше смъртоносна. Обикновено стригоите убиваха човешки същества, изпречили се случайно на пътя им, но мороите и дампирите бяха тяхната предпочитана храна. Събитие като това — морои и дампири, събрани на малко място — беше все едно да предложиш бюфет с лакомства на стригоите.

Обаче, докато оглеждах дампирите пазители, бях сигурна, че за стригоите щеше да бъде доста трудно да проникнат на това събитие. Пазителите се тренираха упорито и методично през целия си живот, усъвършенстваха уменията си да се бият със стригоите. Имайки предвид, че кралицата на мороите щеше да присъства на събитието, подозирах, че това, което видях, беше само една малка част от охраната.

Неколцина от събралото се множество спряха да разговарят, когато ни видяха. Не всички морои знаеха за алхимиците или за сътрудничеството ни със себеподобните им. Така че присъствието на трима представители на човешката раса, които не бяха захранващи, беше малко странно. Дори онези, които знаеха за алхимиците, навярно бяха изненадани да ни видят, имайки предвид официалния и ограничен характер на взаимоотношенията ни. Стантън беше твърде обиграна, за да издаде с нещо притеснението си, но Иън съвсем открито направи знака на алхимиците срещу злото, докато очите на мороите и дампирите ни изучаваха. Аз успявах да запазя самообладание, но ми се щеше да имаше поне едно познато лице сред тълпата.

— Госпожице Стантън?

Една кръглолика жена морой забърза напред.

Аз съм Колийн, сватбеният координатор. Разговаряхме по телефона, нали? — Тя протегна ръка и дори коравата Стантън се поколеба за секунда, преди да я поеме.

— Да, разбира се — рече Дона с овладян и учтив глас. — Благодаря за поканата. — Представи Иън и мен.

Колийн махна към входа на главната зала.

— Хайде, да вървим. Вашите места са запазени. Лично ще ви заведа.

Тя ни поведе през любопитното множество. Когато влязохме в залата, аз се заковах на място и мигом забравих за вампирите около нас. Главната оранжерия беше великолепна. Високият и сводест стъклен таван също се бе запотил. Централната част бе разчистена и там бяха подредени столове, украсени с цветя, много подобни на тези, които могат да се видят на човешките сватби. Отпред се издигаше подиум, щедро покрит с цветя и очевидно там младоженците щяха да произнесат клетвите си.

Но това, от което дъхът ми секна, беше останалата част на помещението. Все едно бях пристъпила в някаква тропическа джунгла. Подредените покрай стените дървета и други растения, натежали от ярки цветя, изпълваха въздуха с ухание, което беше почти опияняващо. Тъй като нямаше слънчева светлина, която да осветява оранжерията, умело поставените сред зеленината факли и свещи хвърляха мистериозна — и при все това романтична — светлина върху всичко наоколо. Имах чувството, че съм се озовала в някакво тайнствено ритуално място сред дебрите на Амазония. И разбира се, пазителите в черни облекла, скрити съвсем наблизо сред дърветата и храстите, кръстосваха безшумно и наблюдаваха всичко.