Ришел Мийд - Индигова магия

— Независимо дали те искам, или не? Какво, за бога, означава това?

Ейдриън се намръщи.

— Извинявай. Прозвуча по-заплашително и странно, отколкото възнамерявах. Просто искам да кажа, че не ми пука, ако заявиш, че не можем да бъдем заедно. Не ме интересува дали ме смяташ за най-чудовищното и противоестествено създание, стъпвало някога по земята.

За един безумно кратък миг думите му ме върнаха назад в близкото минало, когато той ми каза, че съм най-красивото създание, стъпвало някога по тази земя. Онези думи ми въздействаха и сега, както тогава. Двамата седяхме в полутъмна стая, осветена от свещи и той ме погледна така, както никой друг никога не ме е…

„Престани, Сидни. Съсредоточи се.“

— Ти можеш да мислиш каквото си искаш, да правиш каквото си искаш — продължи Ейдриън, неподозиращ за предателските ми помисли. От него се излъчваше забележително спокойствие. — Аз просто ще продължа да те обичам, дори и да е безнадеждно.

Не зная защо това ме шокира толкова много. Озърнах се, за да се уверя, че никой не ни слушаше.

— Аз… какво? Не. Ти не можеш!

Той наклони глава настрани и ме изгледа внимателно.

— Защо? Това не наранява нито теб, нито някой друг. Казах ти, че няма да те притеснявам, ако не ме желаеш. А ако искаш, ами, цял съм на твое разположение. Така че какво значение има, ако само те обичам отдалеч?

Не бях съвсем наясно.

— Защото… защото не можеш!

— Защо не?

— Ти… ти трябва да продължиш — избъбрих. Да, това бе основателна причина. — Трябва да си намериш някоя друга. Знаеш, че аз не… аз не мога… Ами, сещаш се. Само си губиш времето с мен.

Доводите ми явно не го разколебаха.

— Губя собственото си време.

— Но това е откачено! Защо ще го правиш?

— Защото не зависи от мен — сви рамене той. — И, хей, ако продължа да те обичам, може би накрая ще се пречупиш и също ще ме обикнеш. По дяволите, почти сигурен съм, че вече си наполовина влюбена в мен.

— Не съм! И всичко, което каза току-що, е абсурдно. Няма никаква логика.

Ейдриън се върна към кръстословицата.

— Е, можеш да си мислиш каквото искаш, но не забравяй — без значение колко обикновени изглеждат нещата между нас — аз все още съм тук, все още те обичам и съм загрижен за теб много повече, отколкото всеки друг — независимо дали е дяволско изчадие, или не е — някога ще бъде.

— Не те мисля за дяволско изчадие.

— Виждаш ли? Нещата вече започват да изглеждат обещаващи. — Отново потропа с химикала по кръстословицата. Поетеса от викторианската епоха, представител на романтизма. Осем букви.

Не отговорих. Направо бях онемяла… През останалата част на полета Ейдриън повече не повдигна този опасен въпрос. През по-голямата част от времето мълчеше, а когато заговаряше, то бе за напълно безопасни теми, като нашата вечеря и предстоящата сватба. Никой от седналите наоколо не би разбрал, че помежду ни има нещо странно.

Но аз знаех.

И това ме глождеше. Направо ме изяждаше отвътре. И докато полетът продължаваше, както и когато се приземихме, повече не можех да погледна Ейдриън по същия начин. Всеки път щом очите ни се срещнеха, не спирах да мисля за думите му: „Аз все още съм тук, все още те обичам и съм загрижен за теб много повече, отколкото всеки друг някога ще бъде.“ Част от мен се чувстваше обидена. Как смееше? Как смееше да ме обича, независимо дали аз го исках, или не? Казах му да не го прави! Той нямаше право.

А останалата част от мен? Останалата част просто беше изплашена.

„Ако продължа да те обичам, може би накрая ще се пречупиш и също ще ме обикнеш.“

Това беше абсурдно. Не можеш да накараш някого да те обича само защото ти го обичаш. И без значение колко чаровен бе Ейдриън, колко красив или колко забавен. Един алхимик и един морой никога не можеха да бъдат заедно. Това беше невъзможно.

„Почти сигурен съм, че вече си наполовина влюбена в мен.“

Абсолютно невъзможно.

Верен на думата си, Ейдриън не спомена повече връзката — или липсата на такава — между нас. Макар че можех да се закълна, че от време на време зървах нещо в очите му, заради което в съзнанието ми отново отекваше заявлението му, че ще продължи да ме обича. Или може би това беше просто типичното му безочие.

След междинния полет и едночасовото пътуване с кола, нощта вече бе паднала, когато най-после пристигнахме в малкия курортен град в Маунт Поконо. Когато слязох от колата, изживях истински шок. Декември в Пенсилвания бе много, много по-различен от декември в Палм Спрингс. Свежият, мразовит въздух ми подейства като удар и тутакси накара носа и устата ми да замръзнат. Дебели снежни преспи, покрили всичко наоколо, блестяха на светлината на същата голяма, кръгла луна, под чиито лъчи двете с госпожа Теруилиджър бяхме направили магията. Звездите тук светеха със същата яркост, както и над голата пустиня, макар че студеният въздух правеше сиянието им да изглежда някак си по-остро и отчетливо.