Ришел Мийд: Индигова магия

— Ние сме се погрижили за всичко. Запазили сме ви място за друг полет, до Филаделфия — който тръгва по-рано. Заради причиненото неудобство ще пътувате в първа класа.

— Е, това поне е нещо — промърморих. Все още бях ядосана, просто заради принципа. Обичах реда и строгите правила. Промяната им преобръщаше целия ми свят. Погледнах към бордовата карта и едва не подскочих ужасено. — Но самолетът излита сега!

Служителката кимна.

— Както казах, това е по-ранен полет. Ако бях на ваше място, щях да побързам.

В този момент чух последното повикване за моя полет, гласящ, че всички пътници трябва да се качат на борда веднага, тъй като след миг ще затворят изхода. Не съм от потящите се невротички, но в този момент едва не плувнах в пот — особено като видях, че новият ми изход е в другия край на терминала. Без повече думи, грабнах нещата си и хукнах чевръсто към изхода, като мислено си отбелязах да напиша оплакване до компанията. По някакво чудо успях да се вредя, преди новият ми полет да приключи с регистрирането на пътниците. Служителката на гишето ме изгледа строго и ми заяви с назидателен тон, че следващия път трябва да дойда по-рано и да се регистрирам.

Не й обърнах внимание и се запътих към самолета, където бях посрещната от много по-любезна стюардеса — особено след като видя билета ми за първа класа.

— Мястото ви е точно тук, госпожице Мелроуз — информира ме тя и ми посочи третата редица в салона. — Много се радваме, че ще пътувате с нас.

Помогна ми да набутам куфара си на багажника над главата ми, което не се оказа твърде лесна задача, тъй като пътниците, които се бяха качили по-рано, вече бяха заели по-голяма част от мястото. Изискваше се известно творческо познание за пространственото разпределение и когато най-сетне се справихме със задачата, аз се срутих на седалката, изтощена от този прилив на неочаквани вълнения. Дотук с блажения отдих по време на пътуването. Едва имах време да закопчея колана си, преди самолетът да започне да се издига във въздуха. След като се почувствах малко по-стабилна, извадих картона с инструкциите за безопасност от джобчето на предната седалка, за да мога да проследя указанията на стюардесата. Без значение колко пъти съм летяла, винаги съм смятала, че е важно да съм надлежно запозната с процедурите. Тъкмо наблюдавах как стюардесата нагласява кислородната маска, когато ме лъхна познато и опияняващо ухание. Сред целия този хаос да успея навреме за самолета и да се настаня на седалката, дори не си бях дала труда да погледна съседа си.

Ейдриън.

Зяпнах го стъписано. Той ме наблюдаваше с весели пламъчета в очите и несъмнено чакаше търпеливо да види колко време ще ми е нужно, за да го забележа. Дори не си направих труда да го попитам какво прави тук. Знаех, че трябва да излети от Лос Анджелис и поради някакво шантаво стечение на обстоятелствата, се бях натресла в неговия самолет.

— Това е невъзможно! — възкликнах. Ученият в мен, винаги подвластен на логиката, бе твърде изумен, за да осъзнае напълно неловкостта на ситуацията, в която се бях озовала. — Едно е да се наложи да си сменя полета. Но да се озова на съседната седалка до теб? Знаеш ли какви са шансовете за това? Това е невероятно!

— Някои биха го нарекли съдба — заяви той философски. — Или просто няма толкова много полети до Филаделфия. — Вдигна тост с чашата си, пълна с безцветна течност. След като никога не го бях виждала да пие вода, предположих, че е водка. — Между другото, радвам се да те видя.

— Хм, аз също.

Около нас моторите зареваха и тутакси ме избавиха от по-нататъшни разговори. Започнах да осъзнавам действителността. Бях насадена да прекарам следващите пет часа в компанията на Ейдриън Ивашков. Пет часа. Пет часа, през които трябваше да седя само на няколко сантиметра от него, да вдъхвам уханието на прекалено скъпия му одеколон и да срещам погледа на тези умни, проницателни очи. Какво да направя? Нищо, разбира се. Нямаше къде да отида, нито как да избягам оттук, след като дори на пътниците в първа класа не се разрешаваха парашути. Сърцето ми запрепуска лудешки, докато трескаво се опитвах да измисля какво да кажа. Той ме наблюдаваше мълчаливо с онази лека, самодоволна усмивка, предоставяйки ми галантно правото да подхвана разговора.

— И така — смотолевих накрая, забила поглед в ръцете си, — как е, ъъ… колата ти?

— Оставих я на улицата. Реших, че там нищо няма да й стане, докато ме няма.

Вдигнах рязко глава, а ченето ми увисна.