Ришел Мийд: Индигова магия

Учителката кимна и намести очилата на носа си.

— Зная. Повечето хора вероятно не биха се справили. — И след този завоалиран комплимент, се върна на бюрото си в предната част на класната стая.

— Какъв квартал? — попита нов глас.

Еди Кастъл току-що се бе появил и се плъзна на съседния чин. Еди беше дампир — притежаваше смесени човешки и вампирски гени, предадени от времената, когато двете раси са се смесвали. Макар че на практика, по външен вид той не се отличаваше по нищо от обикновен човек. Освен това с пясъчнорусата си коса и кафяви очи приличаше достатъчно на мен, за да потвърди прикритието ни като близнаци. Всъщност Еди беше в „Амбъруд“ като охранител на Джил. Дисиденти от средите на нейната раса, мороите, я преследваха, и макар че не бяхме открили никакъв признак за присъствието им, откакто бяхме дошли в Палм Спрингс, Еди винаги беше нащрек и готов за атака.

Пъхнах в чантата си книгата с червената кожена подвързия.

— Не питай. Още една от откачените й задачи. — Никой от приятелите ми — с изключение на Ейдриън — не знаеше за участието ми в магическите занимания на госпожа Теруилиджър. Е, и Джил по подразбиране. Всеки морой владее магията с един от четирите основни елемента. Ейдриън притежаваше рядка и силна дарба да владее магията на духа, която може да прави чудеса и да лекува. Той бе използвал тази магия, за да върне Джил от света на мъртвите, когато изпратените убийци я убили. Този акт бе превърнал сестрата на Лиса в „целуната от сянката“ и бе създало помежду им телепатична връзка, която позволяваше на момичето да усеща емоциите му и понякога да вижда през очите му. В резултат тя знаеше много повече за ставащото между мен и Ейдриън, отколкото ми се нравеше.

Извадих от чантата си ключовете на колата и ги подадох на Еди. Той бе единственият, на когото се доверявах да кара колата ми и винаги му я давах назаем, когато бях извън града, в случай че се наложи да изпълни някакви поръчки за нашата група.

Ето, вземи. И се постарай да ми я върнеш непокътната. Не позволявай на Анджелина да приближава до шофьорското място.

Той се ухили.

— Да ти приличам на самоубиец? Навярно дори няма да я използвам. Сигурна ли си, че не искаш по-късно да те закарам до летището?

— Ще си пропуснеш часа — отвърнах. Единствената причина, поради която можех да свърша училище по-рано, се дължеше на необичайното естество на моето извънкласно занимание.

— Повярвай ми, не бих имал нищо против. Предстои ми тест по физика. — Еди се намръщи и снижи глас. — Знаеш ли, още отпреди мразя физиката и химията.

Не можах да сдържа усмивката си. И двамата с Еди бяхме на осемнайсет, завършили средно училище — аз с домашно обучение, а той в елитна моройска и дампирска академия. Но не бихме могли да се представяме за ученици, без да посещаваме редовните учебни занятия. Докато аз нямах нищо против допълнителното обучение, Еди не изгаряше като мен от любов към науката.

— Не, благодаря — отклоних предложението му. — Ще отида с такси.

Звънецът започна да бие и той се изправи на чина. Докато госпожа Теруилиджър призоваваше класа към тишина, дампирът ми прошепна:

— Джил наистина е много разочарована, че не може да отиде.

— Зная — промърморих в отговор. Но на всички ни е известно защо не може да го направи.

— Да — съгласи се той. — Не съм сигурен само, защо ти е толкова бясна.

Извърнах се към предната част на класната стая, като многозначително подминах последните му думи. Джил беше единствената, която знаеше за обяснението на Ейдриън в любов, благодарение на телепатичната връзка. Това беше още едно от онези неща, които ми се щеше да не се споделят, ала не зависеше от Ейдриън. При все че Джил знаеше, че любовните отношения между вампири и хора са непозволени и грешни, тя не можеше да ми прости, задето толкова силно наранявам Ейдриън. И за да се влошат нещата още повече, навярно лично изпитваше част от болката му.

Макар че останалите ни приятели не знаеха какво се бе случило, беше очевидно, че нещо не е наред между мен и нея. Еди незабавно го бе усетил и ме подложи на разпит. Аз му сервирах мъгляво обяснение, че Джил не харесва някои от правилата, които въведох за нея тук, в училището. Той не ми повярва, но момичето бе отказало да говори по въпроса, оставяйки го объркан и в пълно неведение.

Училищният ден се изниза бързо и преди да се усетя, бях в таксито на път за летището. Пътувах с малко багаж и имах само един малък куфар и сак, които нямаше нужда да давам на багаж. Поне за стотен път извадих малката сребристобяла торбичка за подаръци и огледах съдържанието й. Вътре имаше „ловец на слънчеви лъчи“, от онези, които се окачват на прозорците, за да „хващат“ слънчевите лъчи. Представляваше скъп кристален диск, върху който бяха изобразени два гълъба в полет, обърнати един към друг. Увих го отново в тънката мека опаковъчна хартия и го върнах в торбичката за подаръци, която пъхнах в чантата си. Надявах се да е подходящ подарък за предстоящото събитие.