Ришел Мийд: Индигова магия

— Направил си какво? Ще я вдигнат с паяк, ако остане там през нощта!

Ейдриън прихна, преди да довърша изречението.

— Значи това е нужно, за да получа страстен отклик, а? — Поклати глава. — Не се тревожи, Сейдж. Само се шегувах. Прибрана е на сигурно място на паркинга на сградата.

Страните ми пламнаха. Яд ме беше, задето се бях хванала на шегата му и дори се почувствах малко засрамена, че толкова се паля за една кола. Разбира се, това не бе каква да е кола, а красив, класически форд „Мустанг“, който Ейдриън наскоро си бе взел. Всъщност той го бе купил, за да ме впечатли, като се преструваше, че не умее да шофира кола с ръчни скорости, за да прекарва повече време с мен, докато го обучавам. Мислех, че колата е невероятна, но все още бях удивена, че си бе създал толкова главоболия, за да бъдем заедно. Достигнахме нужната височина за нашия полет и стюардесата се върна, за да донесе още едно питие на спътника ми.

— Да ви предложа нещо за пиене, госпожице? — попита тя.

— Диетична кола — отвърнах машинално.

— Можеше да я получиш безплатно и във втора класа — цъкна Ейдриън възмутено, след като момичето се отдалечи.

Завъртях очи.

— Нима трябва да прекарам следващите пет часа в постоянен тормоз? Ако е така, ще отида във втора класа и ще дам възможност на някой щастливец да се „издигне“ до моето място.

Ейдриън вдигна ръце в помирителен жест.

— Не, не. Продължавай в същия дух. Аз ще се забавлявам самостоятелно.

Самостоятелното му забавление се оказа решаването на кръстословица в едно от списанията, които раздаваха в самолета. А аз извадих книгата на госпожа Теруилиджър и се опитах да чета, но ми беше трудно да се съсредоточа в съседство до Ейдриън. Продължих да му хвърлям крадешком погледи с периферно зрение — отчасти, за да проверя дали гледа към мен, и отчасти, само за да се любувам на вида му. Той си беше същият Ейдриън, както винаги, изглеждащ вбесяващо добре с тъмнокестенявата си коса в елегантен безпорядък и изваяно лице. Бях се зарекла, че няма да говоря с него, но забелязах, че от известно време не бе написал нищо и само потропваше шумно с химикалката по таблата. Не можах да се сдържа.

— Какво те затрудни? — попитах.

— Изобретателят на памукочистачната машина, с пет букви.

— Уитни — отвърнах.

Той се наведе над листа и написа прилежно буквите.

— Най-твърдият естествен минерал по скалата на Моос, със седем букви.

— Диамант.

Пет думи по-късно най-после осъзнах какво се случва.

— Хей — заявих му, — няма да правя това.

Ейдриън вдигна глава и ме изгледа с невинен, ангелски поглед.

— Да правиш какво?

— Знаеш какво. Ти ме подлъга. Знаеш, че не мога да устоя…

— … на мен? — подсказа той услужливо.

Посочих списанието.

— На подобни незначителни, но приятни забавления. — Отместих се колкото може по-далеч от него и разтворих книгата си с подчертана показност. — Чака ме работа.

Усетих, че наднича над рамото ми и се опитах да не обръщам внимание на начина, по който ми действаше близостта му.

— Изглежда Джаки продължава да те кара да работиш усилено в класа й. — Ейдриън се бе запознал наскоро с госпожа Теруилиджър и незнайно как, я очарова дотолкова, че тя му бе позволила да я нарича на малко име.

— Това по-скоро е извънкласно занимание — обясних му.

— Наистина ли? Бях останал с впечатлението, че си твърдо против да се занимаваш с тези неща, освен в краен случай.

Затворих възмутено книгата.

— И още съм! Но тогава тя каза… — преглътнах напиращите думи, като си напомних, че не бива да се забърквам с Ейдриън повече, отколкото се налагаше. Беше прекалено лесно да се плъзна отново в руслото на старото, познато държание с него. Струваше ми се съвсем правилно и естествено, когато — съвсем очевидно — беше напълно погрешно.

— Тогава какво? — настоя той с нежен глас.

Вдигнах поглед към него и не съзрях нито следа от самодоволство или подигравка. Не усетих онази изгаряща болка, която ме тормозеше през последните няколко седмици. Всъщност той изглеждаше загрижен, което мигом ме разсея от задачата, възложена ми от госпожа Теруилиджър. Да го видя такъв бе в ярък контраст с това, което бе последвало онази наша целувка. Аз бях толкова изнервена от перспективата да седя до него по време на този полет, а ето че той всъщност бе готов да ме подкрепи. На какво се дължеше тази промяна?

Поколебах се, неуверена какво да направя. От миналата нощ неспирно си припомнях думите на учителката ми, опитвайки се да проумея какво означават. Ейдриън беше единственият, който знаеше за специалните ми отношения с госпожа Теруилиджър и за магията (и Джил, разбира се) и до този момент аз всъщност не бях осъзнала колко отчаяно ми се иска да обсъдя това с някого. И така, аз се предадох и му разказах цялата история за среднощното ми приключение в пустинята.