Ришел Мийд - Индигова магия

Ейдриън остана в наетата кола, но се наведе навън, когато шофьорът ми подаде малкия куфар.

— Имаш ли нужда от помощ за багажа? — попита той. Дъхът му образува заскрежено облаче във въздуха.

Предложението беше необичайно за него.

— Ще се справя, но ти благодаря. Да разбирам ли, че ти няма да отседнеш тук? — Кимнах към малкия спретнат хотел, предлагащ нощувка и закуска, пред който беше спряла колата.

Ейдриън посочи надолу по шосето към голям, ярко осветен хотел, кацнал на хълма.

— Аз ще съм там горе. Там ще се вихрят и всички купони и веселби, ако те интересува. Навярно тъкмо са започнали.

Потреперих и това нямаше нищо общо със студа. Животът на мороите обикновено протичаше по така нареченото нощно разписание, при което денят им започваше след залез–слънце. Онези, които живееха сред хората — като Ейдриън — трябваше да се приспособят към дневното разписание. Но тук, в малкия град, който навярно гъмжеше от морои, той имаше възможност да се върне към това, което за него беше много по-нормален начин на живот.

— Ще го имам предвид — отвърнах. Последва момент на неловко мълчание, но ниските температури ми послужиха като отлично извинение за бягство. — Е, май е по-добре да вляза вътре на топло. Беше ми приятно, ъъ, да пътувам с теб.

Той се усмихна.

— На мен също, Сейдж. До утре.

Вратата на колата се затвори и внезапно се почувствах самотна без него. Те потеглиха към високия хотел. В сравнение с него моят изглеждаше миниатюрен, но беше приятен и добре поддържан. Алхимиците ми бяха запазили стая именно тук, защото са знаели, че гостите морои ще бъдат настанени в другия. Е, повечето от тях.

— За сватбата ли сте дошли? — попита съдържателката на хотела, докато ме регистрираше. — И други гости за празненството са отседнали при нас.

Кимнах и подписах касовата бележка, след като платих с кредитната си карта. Не беше изненада, че хотелът ще е препълнен с морои, но тук навярно щяха да са по-малко, отколкото в другия. Не биваше да забравям да заключа вратата. Вярвах на приятелите си в Палм Спрингс, но всички други морои и дампири бяха съмнителни.

Градове като този, както и хотелите в тях, винаги изглеждаха сякаш са предназначени за двойки, решили да се усамотят на някое романтично място. Моята стая не беше изключение. По-голямата част бе заета от огромно легло, драпирано с прозрачен балдахин, в комплект със сърцевидно джакузи край камината. Отвсякъде лъхаше на любов и романтика, което отново ми навя мисли за Ейдриън. Постарах се да изтикам образа му от съзнанието си и изпратих кратък есемес на Дона Стантън — висшестоящ алхимик, която ръководеше мисията ми в Палм Спрингс.

„Пристигнах в Поконо Холоу. Регистрирах се в хотела.“

Отговорът й пристигна бързо: „Отлично. Ще се видим утре.“ Секунда по-късно последва втори есемес: „Заключи вратата.“

Стантън и още един алхимик също бяха поканени на сватбата. Но те вече се намираха на Източния бряг и просто можеха утре да пристигнат тук. Завиждах им.

Въпреки неспокойството и притеснението ми, спах изненадващо добре и на сутринта се осмелих да се появя за закуска. Макар че се оказа, че не е имало защо да се тревожа за мороите. Аз бях единствената, която се хранеше в обляната от слънчева светлина трапезария.

— Колко странно — отбеляза съдържателката на хотела, когато ми донесе кафето и яйцата. — Зная, че много от гостите бяха до късно навън, но си мислех, че поне неколцина ще се появят за закуска. — И сетне додаде, сякаш да подчертае необичайната ситуация: — В крайна сметка, закуската е безплатна.

Мороите, следващи нощното разписание, все още бяха в леглата и това ме окуражи по-късно през деня да поразгледам малко града. Въпреки че се бях екипирала с ботуши и дебело палто, смяната на времето все още ми действаше стряскащо. Палм Спрингс ме бе разнежил. Много скоро реших, че ще е по-добре да се прибера на топло и прекарах останалата част от следобеда в четене на книгата на госпожа Теруилиджър, сгушена уютно край огъня в камината. Прегледах набързо първия раздел и дори стигнах до магиите за напреднали, които тя ми каза да прескоча. Може би се дължеше на факта, че ми бяха забранени, ала не можех да спра да чета. Обширната тематика, описана в книгата, беше толкова завладяваща и поглъщаща, че едва не подскочих на трийсетина сантиметра във въздуха, когато на вратата се почука. Замръзнах, чудейки се дали някой ошашавен морой не е сбъркал моята стая с тази на приятеля си. Или, още по-лошо, на захранващия си.