Ришел Мийд - Индигова магия

Телефонът ми внезапно звънна мелодично и получих есемес от Стантън: „Ние сме пред вратата ти.“

Отворих и я видях да стои там — в компанията на Иън Джансън, алхимик на моята възраст. Присъствието му ме изненада. Не бях го виждала, откакто той, Дона и аз бяхме задържани от мороите, за да ни разпитват за изчезването на една бегълка дампир. Тогава, за мое неудоволствие, Иън се бе влюбил в мен. Ако се съдеше по глупавата усмивка, разцъфнала на лицето му, когато ме видя, нещата не се бяха променили. Поканих ги да влязат, затворих вратата и я заключих старателно. Като мен, и двамата алхимици имаха златни лилии, татуирани на лявата им буза. Това беше знакът на нашата организация; татуировката бе пропита с вампирска кръв, благодарение на която много бързо се лекувахме, а магията ни възпираше да обсъждаме делата на алхимиците с онези, които не знаеха за съществуването им.

Стантън повдигна вежди при вида на сърцевидната вана, а после се настани в едно кресло до огъня.

— Имаше ли проблеми с пътуването дотук?

„Като се изключи факта, че ме съпътстваше красив вампир, който мисли, че е влюбен в мен?“

— Никакви — отвърнах и изгледах смръщено Иън. — Не очаквах да дойдеш. Искам да кажа, радвам се, че си тук, но след последния път… — Млъкнах, когато внезапно ме осени едно прозрение. Огледах се. — Тук сме и тримата. Всички, които бяхме, ъъ, под домашен арест.

Дона кимна.

— Беше решено, че ако ще изграждаме добри отношения между нашите групи, мороите трябва да започнат, като се извинят за поведението си специално към нас тримата.

Иън се начумери, скръсти ръце и се облегна на стената. Имаше кафяви очи и кестенява, грижливо подстригана коса.

— Не желая никакви „извинения“ от онези чудовища, след онова, което ни сториха това лято. Дори не мога да повярвам, че сме тук! Това място гъмжи от тях. Кой знае какво може да се случи, ако тази вечер някой от тях прекали с шампанското и реши да си потърси нещо за „закуска“? И ето ни нас на разположение — свежа човешка кръв.

Искаше ми се да му възразя, че това е абсурдно, но според убежденията на алхимиците това бе съвсем основателно притеснение. А и, напомних си, аз не познавах повечето морои тук, така че навярно страховете му не са чак толкова безпочвени.

— Предполагам, че не бива да се отделяме един от друг — промълвих. Когато съзрях щастливата усмивка на Иън, осъзнах, че не съм се изразила по най-правилния начин.

Алхимиците рядко имат време за светско общуване и този случай не беше изключение. Стантън много скоро въведе делова нотка в срещата ни, започвайки с плановете за сватбата и нашата причина да сме тук. Извади досието за миналото и настоящето на Соня и Михаил, сякаш не знаех нищо за тях. Моята мисия и историята ми със Соня бяха тайна от останалите алхимици, така че заради Иън аз кимах, докато слушах, все едно информацията беше нова за мен, както и за него.

— Празненствата навярно ще продължат почти до изгрев–слънце — рече Стантън и събра документите, след като приключи с изложението си. — Двамата с Иън ще тръгнем тогава и пътьом ще те оставим на летището. Не е нужно да прекарваш още една нощ тук.

Лицето на Иън потъмня и доби закрилническо изражение.

— И миналата нощ не биваше да оставаш тук. Трябваше да има някой, който да се грижи за теб.

— Мога и сама да се грижа за себе си — троснах се. Думите ми прозвучаха малко по-грубо, отколкото възнамерявах. Независимо дали ми се нравеше или не, обучението на госпожа Теруилиджър ми се бе отразило благоприятно — буквално и образно казано. Това, както и уроците по самозащита, които взех напоследък, ме бяха научили да съм внимателна, отговорна към себе си и винаги нащрек за това, което ме заобикаля. Може би Иън ми мислеше доброто, но никак не ми се нравеше идеята той — или който и да било друг — да смята, че имам нужда от дундуркане.

— Госпожица Сейдж е съвсем добре, както сам можеш да видиш — намеси се Стантън сухо. Явно увлечението на Иън не бе останало скрито за нея, а за мен бе не по-малко ясно, че тя не бе свикнала с подобни романтични волности. Погледът й се плъзна към прозореца, който блестеше в оранжеви и червени оттенъци от лъчите на залязващото слънце. — Е, добре. Почти е време. Не трябва ли да се приготвиш?

Те бяха пристигнали във вечерни тоалети, но аз трябваше да се преоблека. Двамата поговориха насаме, докато аз се приготвях в банята. Но всеки път, когато излизах — да си взема четката за коса, обеци или нещо друго — виждах, че Иън ме съзерцава с онова глупаво изражение. Страхотно. Това бе последното, от което се нуждаех.