Ришел Мийд: Индигова магия

Енергията продължаваше да се натрупва в мен, изненадващо топла и ободряваща. Затворих очи и се потопих в приятното усещане. Все едно се къпех в лунната светлина, все едно аз бях лунната светлина. Можех да стоя така до безкрайност.

— Виждаш ли нещо?

Гласът на госпожа Теруилиджър прозвуча като нежелано прекъсване на блаженството ми, но аз послушно отворих очи и се загледах в огледалото. Нямаше следа от отражението ми. Взирах се в сребристосива мъгла, стелеща се пред някаква сграда, но знаех, че мъглата не е истинска, а създадена от магията — психическа преграда, предназначена да не ми позволи да видя изображението, което се криеше зад нея. Напрегнах цялата си воля, за да изтласкам пределите на съзнанието си зад бариерата и след няколко мига гледката се проясни.

— Виждам сграда — отекна странно гласът ми в нощта. — Стара къща, навярно от викторианската епоха. С тъмночервена фасада, с традиционната покрита веранда. А пред нея има храсти с хортензии. Има и табела, но не мога да я разчета.

— А можеш ли да кажеш къде е тази къща? — Гласът на учителката ми прозвуча много отдалече. — Огледай се наоколо.

Опитах се да се отдръпна, да разширя гледката отвъд къщата. Отне ми няколко мига, но бавно и постепенно започна да изплува ново изображение, като че ли гледах филм, който ми разкриваше квартал с подобни къщи, всичките до една във викториански стил, с широки веранди и виещи се лози по колоните им. Едно приятно, красиво кътче от историята, присадено в съвременния свят.

— Не виждам нищо конкретно — казах й аз. — Само една улица в старомоден жилищен квартал.

— Продължавай нататък. Опитай се да огледаш в по-едър план.

Направих го. Все едно се издигнах в небето. Гледах квартала отгоре, сякаш съм птица, рееща се нейде във висините. Къщите продължаваха да се нижат, образувайки още квартали и по-обширни предградия, които накрая отстъпиха пред промишлени зони и търговски площи. Продължавах да се отдръпвам назад. Кварталите ставаха все по-оживени. И все повече улици ги пресичаха. А сградите се извисяваха все по-нависоко, като накрая оформиха познати на мен очертания.

— Това е Лос Анджелис — заключих аз. — Къщата е в предградията на Лос Анджелис.

Чух как тя рязко си пое дъх, преди да изрече:

— Благодаря ти, госпожице Мелбърн. Това е всичко.

Някаква ръка внезапно пресече зрителното ми поле и разлюля изображението на града. Освен това помете и еуфоричното ми състояние. Вече не се реех в небето като волна птица, вече не бях създание, изтъкано само от светлина. Рухнах рязко обратно в реалността, озовавайки се отново сред скалистия пустинен пейзаж, облечена в обикновената си пижама. Чувствах се изтощена и разнебитена, сякаш щях да припадна всеки миг. Госпожа Теруилиджър ми подаде термос с портокалов сок. Отпих жадно и се почувствах по-добре, когато захарта се разтвори и вля сили в тялото ми. Интензивната магия намаляваше кръвната захар.

— Помогнах ли ви? — попитах я, след като пресуших термоса й. Един досаден вътрешен глас започна да ми натяква за калориите, но аз го пренебрегнах. — Това ли искахте да узнаете?

Учителката ми ме удостои с усмивка, която обаче не стигна до очите й.

— Да, помогна ми. А дали беше това, което исках? — Тя зарея поглед в далечината. — Не, не съвсем. Надявах се да назовеш друг град. Някакъв много, много отдалечен град.

Вдигнах медальона си от земята и го закопчах на шията си. След всичко, което току-що бях извършила, познатата вещ ми вдъхна усещане за нормалност. Освен това, ме накара да се почувствам виновна заради еуфоричните висини, до които ме бе издигнала магията. Човешките същества не биваше да владеят магията — и със сигурност не се очакваше да й се наслаждават. Докато прокарвах пръсти по кръста, се улових, че отново мисля за Ейдриън. Дали го беше носил някога? Или просто го бе пазил като талисман за късмет? Дали пръстите му някога са галили кръста, както често правеха моите?

Госпожа Теруилиджър започна да си събира нещата. Когато се изправи, аз продължих да я разпитвам:

— Какво точно означаваше това, госпожо? Фактът, че видях Лос Анджелис?

Тръгнах след нея назад към колата, но тя не ми отговори веднага. Когато най-после го стори, гласът й прозвуча много сурово, което бе крайно необичайно за нея.

— Означава, че тя е много по-близо, отколкото бих искала. Означава също, че независимо дали го искаш или не, ще трябва да се заемеш с подобряването на магическите си умения, при това много, много бързо.