Ришел Мийд: Индигова магия

Но трябва да призная, че магическото й обучение ме бе спасило наскоро от няколко много опасни ситуации, затова вече не бях склонна да ги отхвърлям с лека ръка. Тъкмо поради това, предложението на госпожа Теруилиджър да правя някоя магия не беше най-странното, което се случваше тук.

— Защо съм ви необходима за това? — попитах. По пътя имаше малко движение, но понякога фаровете на някоя преминаваща кола хвърляха призрачни отблясъци върху нашата. — Вие сте милион пъти по-силна и умела от мен. Не мога да направя една стотна от това, което вие можете.

— Силата е важна — призна тя. — Но тук действат и други ограничения и фактори. Не мога да направя точно тази магия.

Скръстих ръце и се сгуших назад в седалката. Ако фокусирах вниманието си върху конкретните аспекти, може би щях да успея да пренебрегна надигащата се у мен тревога.

— И не може да почака до сутринта?

— Не — мрачно изрече учителката. — Не може.

От тона й по гърба ми пропълзяха ледени тръпки и аз останах смълчана, докато продължавахме нашето пътуване. Насочвахме се извън града и предградията, към безлюдната пустиня. Колкото повече се отдалечавахме от цивилизацията, толкова по-тъмно ставаше наоколо. След като излязохме на магистралата, изчезнаха уличните лампи и светлините от къщите. Покрай канавките се мяркаха само бодливите кактуси на пустинята, което ме подсещаше за криещите се зад тях диви животни, готови да ни нападнат. „Наоколо няма жива душа“, помислих си. „И никой в «Амбъруд» не знае, че съм тук.“

Размърдах се притеснено, като си припомних въпроса й за девствеността ми. Да не би да ме готвеше за жертва в някакво ритуално жертвоприношение? Искаше ми се да си бях взела мобилния телефон. Не че щях да призная пред организацията на алхимиците, че прекарвам толкова много време с жена, владееща магиите. И не само това — тя посвещаваше и мен в света на магиите. По-добре да рискувам да бъда принесена в жертва, отколкото да понеса гнева на алхимиците.

Двайсет минути по-късно, госпожа Теруилиджър най-после спря колата отстрани на прашно и тясно шосе, което сякаш не водеше доникъде. Излезе от фолксвагена и ми махна да я последвам. Тук беше по-студено, отколкото в „Амбъруд“. Вдигнах очи към нощното небе и затаих дъх. В тази пустош, далеч от светлините на града, звездите блещукаха с пълна сила.

Можех да видя Млечния път и още дузина съзвездия, които обикновено оставаха скрити за невъоръженото око.

— По-късно ще се любуваш на звездното небе — изтръгна ме спътницата ми от унеса. — Сега трябва да побързаме, преди луната да се е издигнала по-високо.

Ритуал на лунна светлина, безлюдна пустош, девственица за жертвоприношение… в какво се бях забъркала така глупаво? Упоритостта, с която госпожа Теруилиджър ме тласкаше към магиите, винаги ме е дразнела, но никога не съм смятала, че преподавателката ми ще представлява заплаха за мен. Сега се упрекнах, задето съм толкова наивна.

Тя преметна платнената си торба през рамо и закрачи към пустеещото поле, по което се виждаха само камъни и оскъдна растителност. Въпреки ярките звезди по небето, тук нямаше много светлина, ала учителката ми продължи да крачи уверено, сякаш знаеше къде точно отива. Аз я следвах покорно, като потръпвах от тревога, докато прекосявах каменистия терен. Пухкавите ми чехли не бяха пригодени за подобни изпитания.

— Тук е — заяви тя, когато стигнахме до малка поляна. Остави внимателно на земята торбата, коленичи до нея и затършува вътре. — Това ще свърши работа.

Пустинята, която през деня беше безмилостно жежка, през нощта ставаше студена, но аз не спирах да се потя. Може би се дължеше по-скоро на тревогата и притеснението ми, отколкото на температурата или дебелата пижама. Пристегнах по-здраво колана на халата. Този рутинен жест малко ме успокои.

Госпожа Теруилиджър извади от торбата голямо овално огледало със сребърна рамка във формата на раковина. Постави го в средата на поляната, погледна нагоре към небето и леко отмести огледалото.