Ришел Мийд - Индигова магия

Според човешките стандарти Роуз притежаваше нормално, здраво тяло. При все това, когато аз се сравнявах с жените морои, се чувствах огромна. Знаех, че е нелепо — особено след като бях по-дребна от Роуз — но беше трудно да се отърся от това усещане. Напоследък Ейдриън, за мое неудоволствие, си позволи да ме обсъжда, стигайки дотам да заяви, че съм на крачка от хранително разстройство. Вбесих се и му казах да си гледа работата… но оттогава започнах да обръщам много повече внимание на режима си на хранене. Сега се опитвах да ям повече и качих почти половин килограм — нещо, което ми се струваше мъчително и грешно, докато неотдавна моят приятел Трей не отбеляза, че „напоследък съм изглеждала много добре“. Това даде тласък на идеята, че още някой и друг килограм навярно няма да ме убие и може наистина да ми се отрази добре. Не че щях да го призная пред Ейдриън.

Когато Соня влезе, всички се изправихме. Беше прекрасна в копринената рокля с цвят на слонова кост и с малките, нежни бели рози, вплетени в меднокестенявата й коса. Кралицата беше величествена, но от Соня се излъчваше нежна светлина, което затъмняваше дори красотата на Лиса. Може би беше нещо, присъщо на всички младоженки. Около нея витаеше любов и нежност, които я караха да сияе. Бях изненадана, когато внезапна болка прониза гърдите ми.

Иън очевидно бе изненадан, когато не последва никакво кръвопускане, но церемонията беше затрогваща и емоционална. Не можех да повярвам, че колегите ми алхимици запазват каменни изражения — аз едва не се разплаках, когато младоженците изрекоха брачните си клетви. Дори Соня и Михаил да не бяха преминали през ада, за да бъдат заедно, това бе ритуал, който не можеше да не трогне. Докато ги слушах как се вричат във вечна любов, погледът ми се отклони към Ейдриън. Той не забеляза, че го наблюдавам, но бях сигурна, че церемонията има същия ефект върху него — бе запленен.

Това умилено и прехласнато изражение рядко можеше да се види на лицето му и ми напомни за изтерзаната артистична душа, която се криеше под привидния сарказъм и непукизъм. Харесвах това у Ейдриън — не терзанията, а начинът, по който умееше да усеща нещата толкова надълбоко и да пресъздава чувствата си в изкуство. И аз имах чувства, както всички останали, но способността да ги изразяваш в творчество, за мен бе област, в която никога нямаше да бъда веща. Това не бе в природата ми. Понякога съдех доста сурово творбите му, особено най-абстрактните му картини. Тайно изпитвах благоговение пред уменията му и обичах многобройните причудливи страни на личността му.

Междувременно трябваше да се старая да запазя безизразно изражение, да изглеждам като нормален алхимик, който не се вълнува от нечестиви вампирски събития. Нито един от колегите ми не ме изгледа въпросително, така че явно се бях справила със задачата. Може би имах бъдеще в покера.

Соня и Михаил се целунаха и тълпата избухна в ръкопляскания и одобрителни възгласи. Възторзите станаха по-шумни, когато младоженецът я целуна без никакъв свян втори, а след това и трети път. Следващата част от събитието бе сватбеният прием, който щеше да се състои в хотела, където бяха отседнали Ейдриън и повечето гости морои. Младоженците си тръгнаха първи, последвани от кралицата и останалите високопоставени особи от кралски произход. Стантън, Иън и аз изчакахме търпеливо нашата редица да се изпразни, за да се подредим на опашка за лимузините, които щяха да откарат гостите до хотела, намиращ се на по-малко от километър.

Обикновено разстоянието можеше да се измине пеша, дори и на високи токчета, ако не беше толкова студено.

Нашият ред дойде и тримата се настанихме на задната седалка на лимузината.

— Сега просто ще трябва да издържим приема — отбеляза Иън, когато шофьорът затвори вратата ни. — Поне разполагаме със собствена кола.

Внезапно вратата се отвори и Ейб се плъзна на седалката до мен.

— Има място за още един, нали? — Отправи лъчезарна усмивка към мен и Дона. — Толкова се радвам да ви видя отново, дами. А ти трябва да си Иън. Удоволствие е да се запознаем. — Протегна ръка. Отначало изглеждаше сякаш Иън няма да я поеме, но след един остър поглед от Стантън, побърза да я стисне. След това се взря в ръката си, все едно очакваше всеки миг да запуши.

Пътуването отне само около пет минути, но съдейки по израженията на колегите ми алхимици, те явно имаха чувството, че са минали пет часа.

— Мисля, че е прекрасно, че вие тримата, сте поканени — рече Ейб непринудено. — Имайки предвид колко много работа вършим заедно, трябва по-често да се срещаме по подобни приятни поводи, не мислите ли? Може би един ден и вие ще ни поканите на някоя ваша сватба. — Смигна ми. — Сигурен съм, че младежите се редят на опашка за теб.