Ришел Мийд - Индигова магия

Дори Стантън не успя да запази безизразна физиономия. Ужасът, който се изписа на лицето й, подсказваше, че навярно има много малко неща, които биха били по-скверни и немислими, отколкото присъствието на вампир на човешка сватба. Изглеждаше явно облекчена, когато пристигнахме пред хотела, но още не бяхме освободени от присъствието на Ейб. Някоя любезна персона — вероятно Колийн — ни бе сложила на неговата маса, явно смятайки, че ще ни бъде по-приятно да бъдем с морой, когото познаваме. Ейб, изглежда, доста се забавляваше с неловкостта, която присъствието му пораждаше, но бях длъжна да призная, че беше донякъде освежаващо да си с някой, който открито признава напрегнатите отношения помежду ни, а не се преструва, че всичко е наред.

— В онова там няма кръв — осведоми ни Ейб, когато сервираха вечерята. И тримата се колебаехме да разрежем пърженото си пиле в сос марсала, дори аз. — Единствената кръв е в питиетата, а и за тях трябва да помолите на бара. Никой няма да ви подхвърли тайно нещо, а и захранващите се намират в отделна стая.

Иън и Стантън не изглеждаха особено убедени. Аз реших да проявя храброст и да започна да се храня, без повече колебание. Може би вампирите бяха противоестествени създания, но със сигурност имаха отличен вкус за подбор на доставчици. Миг по-късно и останалите алхимици се присъединиха към мен и дори те трябваше да признаят, че храната е много вкусна.

Когато разчистиха чиниите, Иън смело се запъти към тоалетната, давайки на Стантън кратка възможност да се наведе към мен за бърз доклад относно положението, изречен шепнешком.

— Всичко наред ли беше, когато тръгна? — Независимо дали отношенията ни бяха обтегнати или не, нашата мисия да запазим стабилен света на мороите не се бе променила.

Всичко беше наред — кимнах аз. — Там все още е тихо и спокойно. Никаква причина за тревога. — Нямаше нужда тя да знае за личната ми драма. — Някакви новини за Воините? — попитах, запазвайки неутрален тон. — Или за Маркъс Финч?

Стантън поклати глава.

— Никакви. Но със сигурност ще те осведомя, ако открием нещо.

Отвърнах й с учтива усмивка, макар че сериозно се съмнявах в думите й. Невинаги съм харесвала мисиите си като алхимик, но съм прекарала по-голяма част от живота си в изпълняване на заповеди, без да задавам въпроси, защото вярвах, че моите началници знаят кое е най-доброто и действат в името на по-висшето благо. Ала последните събития ме накараха сериозно да се усъмня в това. Докато осуетявах плановете на една група откачени ловци на вампири, нарекли се Воини на светлината, Стантън бе укрила информация от мен, явно позовавайки се на факта, че редовите членове на организацията трябва да знаят само това, което е необходимо за изпълнението на преките им служебни задължения. Тя бе замазала нещата, като ме похвали, задето съм добър алхимик, който разбира подобна политика, но инцидентът ме бе накарал да кипя от гняв. Не желаех да бъда ничия пионка. Можех да приема, че борбата в името на по-велика кауза предполага взимането на трудни решения, но отказвах да бъда използвана или поставяна в опасни ситуации заради „важни“ лъжи. Бях отдала живота си на алхимиците, винаги вярвайки, че това, което те вършат и ми казват, е правилно. Мислех, че съм важна, че те винаги биха ме защитили и грижили отговорно за мен. Сега вече не бях толкова сигурна.

При все това… какво бих могла да сторя? Бях се заклела във вечна вярност към алхимиците. Независимо дали ми харесваше това, което ми бяха причинили или не, нямаше начин да напусна, нито да оспорвам решенията им…

Поне така си мислех, докато не научих за Маркъс Финч.

Разбрах за него съвсем наскоро, когато открих, че той някога се е опълчил на Воините на светлината, за да помогне на морой на име Кларънс. Въпреки че Воините обикновено преследваха стригои, преди много време една група избрала за мишена Кларънс. Маркъс се намесил и го защитил от Воините, като ги убедил да го оставят на мира. Почти бях убедена, че Кларънс си е измислил цялата история, докато не видях снимка на Маркъс.

И точно тук нещата станаха наистина странни. Изглежда Маркъс се бе опълчил и на алхимиците. Всъщност Кларънс и един от Воините бяха намекнали, че някога Маркъс е бил алхимик — но вече не е. Не повярвах и на това, докато не видях снимката му. Той нямаше златна лилия, а голяма татуировка, която приличаше на родова или племенна, направена с тъмносиньо мастило, достатъчно широка, за да покрие златната, ако искаш да я скриеш.