Ришел Мийд - Индигова магия

— Това ли е всичко, на което си способна? — подхвърли присмехулно. — Тази магия за лечебна слепота? Май изобщо не си магическо чудо.

Ейдриън внезапно отвори малък панел в стената до нас. Аз дори не го бях забелязала, най-вече защото бях твърде заета с вероятността лицето ми да се стопи. Зърнах как ръката му трепна във въздуха и внезапно бяхме обгърнати от мрак.

— Ето това вече е лечебна слепота — промърмори той.

Алисия изруга. Аз замръзнах, скована от пълната тъмнина наоколо. Колкото и да приветствах всякакви опити да се забави Алисия, някак си се почувствах изгубена.

Усетих как ръката на Ейдриън сграбчи моята и без да промълви нито дума, той ме повлече по-навътре в дневната. Чувах как Алисия вече мълви заклинания и бях сигурна, че много скоро ще ни връхлети някаква магия за светлина. Или това, или нещо, което магически ще поправи таблото с бушоните.

— Внимателно — прошепна Ейдриън. — Стълби.

И наистина усетих как кракът ми се блъсна в дървено стъпало. Двамата заслизахме възможно най-безшумно и бързо към мазето. Очите ми все още не бяха привикнали към тъмнината и аз се запитах дали току-що не сме влезли в някаква тайна тъмница. При все това, докато двамата се промъквахме край купчини кашони, осъзнах, че мазето просто се използваше за обикновен склад. Навсякъде беше пълно с всевъзможни вехтории. След като бях видяла разхвърляната къща на госпожа Теруилиджър, се чудех какво още може да притежава.

Ейдриън най-после се спря в ъгъла в дъното зад някакви правоъгълни кашони, натрупани в купчина, висока почти колкото мен. Придърпа ме към себе си, обгръщайки ме с ръце, така че да може да говори тихо в ухото ми. Главата ми лежеше върху гърдите му и аз чувах забързаното туптене на сърцето му — отражение на моето.

— Добра идея — прошепнах аз. — Но сега сме тук като в капан. Би било по-добре, ако можем да се измъкнем навън.

— Зная — прошепна той в отговор. — Но тя беше прекалено близо до вратата и нямах време да се оправя с прозореца.

Над главите ни се чуваше скърцането на пода, докато Алисия кръстосваше из къщата.

— Въпрос на време е — заключих.

— Надявах се, че така ще имаме възможност да измислим как да се измъкнем оттук. Не можеш ли да използваш онази огнена топка? Беше много добра с нея.

— Не и вътре. Особено пък в мазе. Ще изгори до основи това място. А и все още не знаем къде е госпожа Теруилиджър.

Напънах сивите си мозъчни клетки. Къщата беше твърде малка и нямаше много места, където Алисия би могла да скрие учителката ми. Трябваше да предположа, че е затворена някъде, след като още не ни се беше притекла на помощ. Съдейки по думите на вещицата, тя все още не бе успяла да изсмуче силата й, така че се надявах наставницата ми да е само временно извадена от строя.

— Сигурно можеш да направиш нещо — рече Ейдриън, обгръщайки ме по-здраво. — Ти си толкова умна, а и изчете всички онези книги за магии.

Вярно беше. През последните два месеца бях изчела тонове литература — за която дори не биваше да съм чувала — ала някак си в този ужасяващ момент умът ми не можеше да се фокусира върху нищо от прочетеното.

— Забравила съм всичко.

— Не, не си. — Гласът му прозвуча в мрака спокоен и уверен. Приглади косата ми назад и целуна леко челото ми. — Просто се отпусни и се съсредоточи. Рано или късно тя ще се спусне надолу по тези стълби след нас. Трябва да я обезвредим или поне да я забавим, за да можем да избягаме.

Разумните му думи ме накараха да се стегна и позволиха на механизма на логиката, управлявал живота ми досега, отново да се задвижи. През малките високи прозорци в мазето се процеждаше слаба светлина, която позволи на очите ми най-после да привикнат с тъмнината и аз различих някакви тъмни форми в мазето. Продължавах да чувам стъпките на Алисия над главите ни, затова се отдалечих от Ейдриън и се прокраднах към стълбите. След няколко елегантни кръгови движения на ръцете, изредих заклинанието върху стъпалата, а после забързах обратно в ъгъла при Ейдриън и се сгуших на безопасно място в прегръдките му.

— Добре — казах. — Мисля, че това малко ще я забави.

— Какво е то? — попита той.

И в този миг чухме как вратата в горния край на стълбата се отвори. От отвора нахлу светлина, макар че ние оставахме скрити в сенките.

— Нямате избор — чух да казва Алисия. — Няма къде да… ох!

Чу се шумно туп–туп–туп–туп, когато тя се хързулна надолу по стъпалата и тупна долу с приглушен удар.

— Невидим лед върху стъпалата — отговорих на въпроса на Ейдриън.