Ришел Мийд - Индигова магия

Спрях се, тъкмо когато се канех да се покатеря на клона.

— Всъщност да. Но не е заради това, което си мислиш.

След като стъпих на големия клон, който Джулия ми бе посочила, открих, че е права. Беше доста лесно — всъщност толкова просто, че бях изненадана, дето училищните власти още не са забелязали този удобен път за бягство и не са отсекли дървото. Е, толкова по-добре за такива като нас със среднощни мисии. Скочих на земята и махнах за довиждане на приятелките си, които ме следяха с напрегнати изражения.

Районът зад общежитието беше слабо осветен, несъмнено, с цел да възпрепятства подобни бегълци като мен. Освен това бе част от патрулиращия маршрут на охраната, но не беше място, където имаше постоянен пост. И сега не се виждаше пазач, така че кръстосах пръсти с пожеланието да е зает на друго място от участъка си за охраняване. Моравата бе затъмнена от сенки и аз успях да се движа в тяхното прикритие през целия път — докато не стигнах до задната ограда. Тя беше добре осветена и единствените ми предимства бяха, че съм бърз катерач и пазачът още не се бе появил. Осланяйки се на надеждата, че вселената ми дължи някои услуги особено след като ми бе погодила номер с Алисия. Поех дълбоко дъх и се покатерих по оградата. Никой не ми извика, когато се приземих от другата страна, и въздъхнах облекчено. Връщането щеше да е по-трудно, но това беше проблем, с който щях да се занимая по-късно, а и се надявах госпожа Теруилиджър да ми помогне.

Намерих Ейдриън да ме чака в мустанга точно на мястото, на което му бях казала. Когато потеглихме, ме стрелна косо с поглед.

— Не си в костюм на жената котка?

— За пране е.

Той се усмихна.

— Ясно. А сега, къде отиваме и какво става?

— Отиваме при госпожа Теруилиджър — отвърнах. — А става това, че през цялото време сме били под носа на врага, без дори да разберем.

Наблюдавах Ейдриън, докато му съобщавах разкритията си и видях как, докато говорех, изражението му от невярващо се превърна в ужасено.

— Аурата й беше прекалено идеална — каза, след като свърших. — Идеално неутрална, идеално средно ниво. Никой няма такава аура. Но аз го пренебрегнах. Реших, че може би просто е някаква по-странна човешка аура.

— Може ли някой да повлияе върху аурата си? — попитах.

— Не и до такава степен — отвърна той. Не зная достатъчно за тези амулети, които вашата раса носи, но предполагам, че нейният е от тези, които изкривяват цветовата гама.

Отпуснах се на седалката, все още ядосана на себе си, задето не го бях разбрала по-скоро.

— Хубавото е, че тя не подозира, че сме по петите на Вероника и сме я разкрили. Това може да ни даде предимство.

Когато стигнахме до къщата на госпожа Теруилиджър, видяхме, че навсякъде свети, което беше изненадващо. Бях предположила, че тя вече спи, макар че това със сигурност не беше първият път, когато не ми вдигаше телефона. Само че, когато доближихме до вратата и почукахме, никой не отвори. С Ейдриън се спогледахме.

— Може би й се е наложило да тръгне внезапно — предположи той. Тонът му издаваше това, което думите не изрекоха. Ами ако госпожа Теруилиджър вече бе открила това, което и ние, и е решила да излезе в открита схватка с Вероника и съюзницата й? Нямах представа колко силна е Алисия, но изгледите за успех на моята преподавателка не изглеждаха обещаващи.

Когато никой не се отзова и на второто почукване, изритах вратата в безсилието си.

— Сега какво?

Ейдриън завъртя дръжката и вратата се отвори.

— Какво ще кажеш да я почакаме? — предложи.

Смръщих се.

— Не съм сигурна, че е редно да нахлуваме в дома й.

— Тя не е заключила. На практика ни кани да влезем.

Бутна вратата, за да се отвори по-широко и ме погледна очаквателно.

Не исках да се връщам в „Амбъруд“ без да съм говорила тази вечер с госпожа Теруилиджър, нито пък исках да стоя пред портата й. Надявайки се, че тя няма да се разсърди, задето сме се самопоканили, кимнах примирено и последвах Ейдриън вътре. Къщата беше същата, както винаги — разхвърляна и пропита с уханието на тамян. Внезапно се заковах на място.

— Почакай! Има нещо различно. — Отне ми минута да разбера и когато това стана, не можах да повярвам, че не съм го осъзнала веднага. — Котките ги няма.

— По дяволите! — възкликна Ейдриън. — Права си.

Поне една от тях винаги идваше да посрещне посетителя, а другите се виждаха върху мебелите, под масите или просто си лежаха в средата на стаята. Но сега никъде не се мяркаха.

Озърнах се недоумяващо.