Ришел Мийд - Индигова магия

Което ме върна към настоящето. Госпожа Теруилиджър. Трябваше да й кажа какво бях открила. Обадих й се за трети път. Отново никакъв отговор. Макар че често имах видения как наставницата ми извършва среднощни ритуали, беше твърде възможно по това време вече да си е легнала. Дали откритията ми можеха да почакат до сутринта?

Не, осъзнах на мига. Не можех да отлагам. Имахме си работа с опасни и зли същества с магически способности — а колата ми току-що бе нападната. Нещо можеше да се случи, докато си седях тук, опитвайки се да реша. Трябваше да я събудя… при положение че се добера до нея.

Замислих се само за секунда, преди да взема следващото си решение. Обадих се на Ейдриън.

Той вдигна веднага, но звучеше предпазливо. Нямах право да го обвинявам след всичко, което по-рано бях направила.

— Ало?

Помолих се той наистина да се окаже благородният младеж, за когото го смятах.

— Ейдриън, зная, че нещата между нас са доста зле и нямам право да те моля, но имам нужда от услуга. Става дума за Вероника.

Нямаше нито секунда колебание.

— Какво ти трябва?

— Може ли да дойдеш в „Амбъруд“? Искам да ми помогнеш да наруша вечерния час и да избягам от общежитието.

Последва мълчание.

— Сейдж, чаках два месеца, за да чуя тези думи. Искаш ли да донеса стълба?

Планът вече се заформяше в ума ми. Охраната, която патрулираше през нощта, щеше да наблюдава студентския паркинг, но районът отзад щеше да остане сравнително по-слабо охраняван.

— Аз ще намеря начин да изляза от сградата. Ако дойдеш по главния път, който води към „Амбъруд“, а после подминеш алеята за коли, ще видиш малък страничен път, който се изкачва по хълма и излиза зад общежитието. Паркирай там, до градинската барака, а аз ще дойда веднага след като се измъкна.

Когато той заговори, нямаше и следа от лекомисления му тон от преди малко.

— Наистина бих искал да вярвам, че това е някакво вълнуващо среднощно приключение, но не е, нали? Случило се е нещо наистина лошо.

— Много лошо — съгласих се. — Ще ти обясня в колата. Бързо се преоблякох в джинси и тениска, като взех и едно леко велурено яке срещу вечерния студ. За всеки случай реших да сложа в чантата си някои от специалните си запаси. Ако всичко мине добре, тази вечер само ще предупредя госпожа Теруилиджър. Но както се развиваха нещата напоследък, не можех да предполагам, че всичко ще е толкова просто. Не можех да взема куфарчето с комплектите си, за да не ми тежи, така че трябваше набързо да подбера нужните химикали и магически вещества. Нахвърлих някои в чантата, а останалите напъхах в джобовете на джинсите и якето.

След като бях готова, се запътих към стаята на Джулия и Кристин. Те бяха облечени за лягане, но още не бяха заспали. Когато Джулия ме видя с якето и чантата, очите й се разшириха.

— Колко сладурско — промърмори.

— Зная, че си се измъквала оттук — заявих. — По какъв начин? Многобройните срещи на Джулия често се провеждаха извън строго определените за излизане часове в училището. Двете с Кристин много пъти се бяха хвалили с героични подвизи в миналото. Надявах се, че Джулия знае за таен тунел под училището и няма да се налага да се изявявам като акробат. За жалост, точно това се очертаваше да направя. Двете с Кристин ме заведоха до прозореца и посочиха към голямото дърво, издигащо се отвън.

— Тази стая има прекрасна гледка и лесен достъп — рече Кристин с гордост.

Огледах предпазливо чворестото дърво.

— На това ли му казваш лесен достъп?

— Половината общежитие го използва — осведоми ме тя. — Така че и ти ще можеш.

— Май трябва да взимаме такса — обади се Джулия замислено. Сетне ми се ухили широко. — Не се притеснявай. За теб тази вечер ще е безплатно. Просто стъпваш на онзи голям клон там, после се прехвърляш на другия и накрая използваш онези клони, за да се хванеш.

Струваше ми се удивително, че някой, който твърдеше, че бадминтонът в час по физическо е твърде „опасен“, няма да се поколебае да се катери по дърво от стая, намираща се на третия етаж. Разбира се, апартаментът на Маркъс беше на четвъртия и онази пожарна стълба беше милион пъти по-опасна и нестабилна от това дърво. Мислите за Алисия и госпожа Теруилиджър ме върнаха рязко към важността на мисията ми и аз кимнах решително към момичетата.

— Да го направим — заявих.

Джулия ме приветства възторжено и отвори прозореца. Кристин наблюдаваше нетърпеливо.

— Моля те, кажи ми, че бягаш, за да се срещнеш с някой суперготин и неустоим тип — рече тя.