Касандра Клеър - Град от кости

— Ти би ги нарекъл така — каза Доротея. — Запознат ли си с мотото на Завета?

— Sed lex dura lex — каза автоматично Джейс. — Законът е суров, но е закон.

— Понякога законът е твърде суров. Знам, че Клейвът щеше да ме отнеме от майка ми при първа възможност. Да не искате да ги оставя да постъпят така с други?

— О, значи си филантроп — сви устни Джейс. — Нали не очакваш от мен да повярвам, че долноземците не си плащат порядъчно за привилегията да ползват това убежище?

Доротея се усмихна достатъчно широко, за да блеснат златните й кътници.

— Не всеки може като теб да разчита на заслепяващата си външност.

Джейс не се впечатли от ласкателството.

— Ще съобщя на Клейва за теб…

— Не можеш! — Сега Клеъри се бе изправила на свой ред. — Ти обеща.

— Нищо не съм обещавал — запротестира Джейс. Той пристъпи към стената и дръпна една от кадифените завеси. — Можете ли да ми кажете какво е това? — не отстъпваше той.

— Това е врата, Джейс — каза Клеъри.

По-скоро било е врата, чудато издълбана в стената между два еркерни прозореца. Разбира се, сега вече не беше врата, при положение че не водеше на никъде, нито се виждаше от външната страна на къщата. Сякаш бе направена от леко блестящ метал, по-скоро полиран, отколкото месингов, но тежък като желязо. Дръжката беше излята във формата на око.

— Млъквай — каза ядосано Джейс. — Това е портал. Нали?

— Врата към петото измерение — каза Доротея, като остави картите Таро на масата. — Измеренията не са прави линии, нали знаеш — добави тя в отговор на неразбиращия поглед на Клеъри. — Има си долини, падини, потайни местенца и пукнатини и всички те не се виждат. Малко е трудно да се обясни, при положение че не сте учили теория на измеренията, но това, което трябва да знаеш, е, че през тази врата можеш да отидеш където си поискаш. Тя е…

— Авариен изход — каза Джейс. — Ето защо майка ти е искала да живеете тук. За да може по всяко време да се измъкне, ако се наложи.

— Тогава защо тя не… — започна Клеъри, но прекъсна ужасена. — Заради мен — каза тя. — Онази нощ тя не е искала да ме остави. И е останала.

Джейс клатеше глава.

— Не можеш да обвиняваш себе си…

Клеъри почувства, че под клепачите й се събират сълзи, и се втурна покрай Джейс към вратата.

— Искам да видя къде е можела да отиде — каза тя, като изследваше опипом вратата. — Искам да видя къде е можела да избяга…

— Клеъри, не! — Джейс посегна към нея, но пръстите й вече се бяха вкопчили в дръжката на вратата. Тя бързо се завъртя под ръката й и вратата рязко се отвори, сякаш я беше бутнала. Доротея с вик се изправи на крака, но беше вече твърде късно. Преди да завърши изречението си, Клеъри се хвърли напред и потъна в празното пространство.

От изненада Клеъри дори не успя да извика. Най-неприятно беше падането, сърцето й се качи в гърлото, стомахът й се сви. Тя размаха ръце, като се опитваше да се хване за нещо, което да забави падането й.

Ръцете й улавяха храсти, но в тях оставаха само листата. Тя тежко се строполи на земята, бедрото и рамото й се удариха на твърдо. После се претърколи, като въздухът отново нахлу в дробовете й. Тъкмо понечи да се изправи в седнало положение, когато върху нея се приземи още някой.

Отново бе повалена. Нечие чело се удари в нейното, коленете й се забиха в нечии други. Преплела ръцете и краката си с тези на другия, тя се задави с коса (не своята) и се опита да се измъкне изпод тежестта върху й, която заплашваше да я смаже.

— Оуч — каза Джейс в ухото й с изпълнен с възмущение тон. — Ръгна ме с лакът.

— Така ли, май ти се стовари върху мен.

Той се повдигна на ръце и я погледна кротко. Клеъри видя над главата му синьо небе, част от клон на дърво и ъгълче от сива барака.

— Е, не ми остави кой знае какъв избор — каза той. — Не и след като реши най-безгрижно да скочиш през портала, все едно скачаш в метрото. Имаш късмет, че не попаднахме в някое демонско измерение с цианид в атмосферата.

— Не беше нужно да скачаш след мен.

— Напротив — каза той. — Ти не можеш да се справиш без мен, ако попаднеш сред неприятели, защото нямаш нужния опит.

— Това е мило. Може би ще ти простя.

— Да ми простиш? За какво?

— За това, че ми каза да млъквам.

Той присви очи.

— Не съм ти… добре, де, казах ти, но ти беше…

— Няма значение. — Ръката й, притисната зад гърба, започна да се схваща. Когато се търкулна, за да я освободи, тя видя изгоряла от слънцето трева, мрежеста ограда и повече от сивата дървена къща, за която установи, че й е поразително позната.