Касандра Клеър - Град от кости

— Благодаря — каза Клеъри. Тя се сети за тънките като клечки ръце на Изабел и изящната й талия и внезапно се почувства дебела. Остави шумно празната си чаша.

Мадам Доротея веднага взе чашата и внимателно се втренчи в нея, като между изписаните й с молив вежди се появи бръчка.

— Какво? — каза припряно Клеъри. — Пукнала съм чашата ли?

— Тя ти гледа на чай — каза Джейс, което прозвуча отегчено, но въпреки това се наведе напред заедно с Клеъри, докато Доротея въртеше чашата в дебелите си пръсти и се мръщеше.

— Лошо ли е? — попита Клеъри.

— Не е нито лошо, нито добро. Объркващо е. — Доротея погледна Джейс. — Дай ми твоята чаша — изкомандва тя.

Джейс се засегна.

— Но аз не съм си изпил чая…

Старицата грабна чашата от ръката му и изсипа останалия в нея чай обратно в чайника. После намръщено се втренчи в утайката.

— Виждам насилие в бъдещето ти, много кръв ще се пролее от теб и около теб. Ще се влюбиш в не когото трябва. Освен това имаш враг.

— Само един ли? Това е добра новина. — Джейс се облегна на стола си, когато Доротея остави чашата му и отново взе тази на Клеъри. Поклати глава.

— Нещо не мога да я разчета. Фигурите са объркани, хаотични. — Тя погледна към Клеъри. — Да не би съзнанието ти да е блокирано?

Клеъри не разбираше.

— Да е какво?

— Нещо като заклинание, което може да е замъглило спомените ти или да е блокирало Зрението ти.

Клеъри поклати глава.

— Не, разбира се, че не.

Джейс се наведе живо напред.

— Не бързай — каза той. — Тя наистина твърди, че до миналата седмица не помни някога да е имала Зрението. Може би…

— Може би просто съм бавноразвиваща се — сопна се Клеъри. — И не си и помисляй да злорадстваш само защото съм си го признала.

Джейс въздъхна обидено.

— Нямах това намерение.

— Мисля, че точно това ти беше намерението.

— Може би — призна си Джейс, — но това не означава, че не съм прав. Нещо е блокирало спомените ти, почти съм сигурен.

— Много добре, я да опитаме с нещо друго. — Доротея остави чашата и посегна към вързаните с копринена панделка карти Таро. Тя разпери картите като ветрило и го поднесе към Клеъри. — Прокарай ръката си върху тях, докато някоя не ти се стори гореща или студена, или пък не прилепне към пръстите ти. После я изтегли и ми я покажи.

Клеъри послушно прокара пръсти върху картите. Тя усети хладния им допир и хлъзгавостта им, но нито една не й се стори по-топла или по-студена от останалите, нито пък прилепваше на пръстите й. Накрая тя хвана една наслуки и я изтегли.

— Асо купа — каза смаяно Доротея. — Картата на любовта.

Клеъри я обърна и я погледна. Картата натежа в ръката й, картинката отпред бе нарисувана с истински бои. Тя изобразяваше ръка, държаща чаша пред слънчев лъч, нарисуван със златна боя. Стилът на тази рисунка й беше толкова познат, колкото въздухът, който дишаше.

— Това е хубава карта, нали?

— Невинаги. Повечето ужасни неща, които правят хората, са в името на любовта — рече Мадам Доротея, а тъмните й очи блестяха. — Но картата е силна. Какво ти говори тя?

— Че я е рисувала майка ми — каза Клеъри и хвърли картата на масата. — Тя я е рисувала, нали?

Доротея кимна, на лицето й се изписа задоволство.

— Тя нарисува цялото тесте. Като подарък. Много мило от нейна страна.

— Така значи. — Джейс се изправи, очите му бяха студени. — Колко близки бяхте с майката на Клеъри?

Клеъри обърна глава към него.

— Джейс, не е нужно да…

Доротея се облегна на стола си, разперила картите пред гърдите си.

— Джослин знаеше коя съм и аз знаех коя е тя. Не говорехме много за това. Понякога ми правеше услуги — като изрисуването на това тесте карти например, — като в замяна аз пък й казвах по някоя клюка от Долния свят. Имаше едно име, за което ме бе помолила да се ослушвам, и аз го правех.

Изражението на Джейс бе непроницаемо.

— Кое име?

— Валънтайн.

Клеъри подскочи на стола си.

— Но това…

— А като казваш, че знаеш коя е Джослин, какво имаш предвид? Коя беше тя?

— Джослин беше такава, каквато я знаете — каза Доротея. — Но в миналото си е била като вас. Ловец на сенки. Член на Клейва.

— Не — прошепна Клеъри.

Доротея я погледна с тъжни, почти дружелюбни очи.

— Вярно е. Тя избра да живее в тази къща именно защото…

— Защото това е Убежище — прекъсна я Джейс. — Нали така? Майка ти е била Ръководител. Тя е създала това място, скрито, защитено — идеално място за укриване на бегълци от Долния свят. Нали това е, което правите? Укривате престъпници.