Касандра Клеър - Град от кости

Тя се вцепени.

— Знам къде сме.

Джейс спря да бърбори.

— Какво?

— Това е къщата на Люк. — Тя се изправи в седнало положение. Джейс скочи грациозно на крака и й подаде ръка, за да й помогне да стане. Тя го отблъсна и припряно се изправи сама, като разтриваше изтръпналата си ръка.

Те стояха пред малка сива къща, намираща се в редица плътно застроени къщи, по крайбрежието на Уилямсбърг. Остър бриз подухваше откъм Ийст Ривър, като поклащаше табелата, висяща на стената откъм предните стълби. Клеъри гледаше как Джейс чете на глас релефния надпис: Употребявани книги в отлично състояние, нови и изчерпани. Почивен ден — събота. Той погледна към тъмната врата, на дръжката на която висеше тежък катинар. На изтривалката имаше поща, насъбрала се от няколко дни, недокосната. Той погледна Клеъри.

— Той в книжарница ли живее?

— Живее зад книжарницата. — Клеъри се огледа по пустата улица, в единия край на която се извиваше Уилямбъргският мост, а в другия се намираше запустяла фабрика за захарни изделия. Отвъд ленивата река слънцето залязваше зад небостъргачите на Манхатън, позлатявайки контурите им. — Джейс, как попаднахме тук?

— През портала — каза Джейс, докато изучаваше катинара. — Отиваш на мястото, за което си мислиш.

— Но аз не мислех за тук — възрази Клеъри. — Не си мислех за никое конкретно място.

— Напротив. — Това изглежда не го интересуваше особено. — Все едно, след като вече сме тук…

— Какво?

— Какво искаш да правим?

— Мисля, че искам да си ходим — каза горчиво Клеъри. — Люк каза да не идвам тук.

Джейс поклати глава.

— И ти просто се съгласи?

Клеъри обви ръце около себе си. Почувства студ въпреки задушната вечер.

— Имам ли избор?

— Винаги имаме избор — каза Джейс. — На твое място щеше да ми е любопитно какво става с Люк в момента. Имаш ли ключове за дома му?

Клеъри поклати глава.

— Не, но понякога той оставя задната врата незаключена. — Тя посочи към тясната пътека, която отделяше къщата на Люк от съседната. Пластмасовите боклукчийски кофи бяха чинно подредени в редица до купчина сгънати вестници и празни бутилки от сода. Значи Люк все още се отнасяше отговорно към рециклирането.

— Сигурна ли си, че не си е вкъщи?

Тя погледна към пустия тротоар.

— Е, микробусът му го няма, магазинът е затворен и всички светлини са угасени. Бих казала, че вероятността да не си е вкъщи е голяма.

— Тогава ти водиш.

Тясната пътека между къщите стигаше до висока мрежеста ограда. Тя ограждаше малката градина в задния двор на Люк, където, изглежда, вирееха само бурени, израсли и между фугите на паветата и така превърнали ги в ронливи парчета камък. В подножието на оградата растяха видимо неподдържани храсти. Портата беше заключена с катинар.

— Трябва да я прескочим — каза Джейс, като пъхна върха на ботуша си в една пролука в оградата. Започна да се катери. Оградата дрънчеше толкова силно, че Клеъри трескаво се огледа наоколо, но дори съседните къщи не светеха. Джейс се изкачи до върха на оградата и скочи от другата страна, като приземяването му бе съпроводено от някакво ужасено, пронизително изскимтяване.

За миг Клеъри си помисли, че е паднал върху някоя бездомна котка. Тя чу как той извика от изненада, докато падаше назад. От шубраците изскочи тъмна сянка и се стрелна през двора, като се стараеше да се държи приведена. Джейс се изправи на крака и хукна след нея, сякаш решен да я убие.

Клеъри започна да се катери. Когато се опита да преметне крака си от другата страна на оградата, джинсите на Изабел се закачиха за телта и се сцепиха. Тя тупна на земята, гуменките й се приземиха леко върху отъпканата пръст и в същия момент се чу триумфалния вик на Джейс.

— Хванах го! — Тя се обърна и го видя седнал върху проснатия по корем неканен гост, чиито ръце бяха вдигнати над главата. Джейс сграбчи китката му. — Я да видим сега лицето ти.

— Върви по дяволите, напудрен задник такъв — озъби се натрапникът, като се мъчеше да се изтръгне от Джейс. Той почти успя да седне, потрошените му очила бяха килнати на една страна.

Клеъри се закова на мястото си.

— Саймън?

— О, Боже — каза разочаровано Джейс. — А аз вече си мислех, че съм хванал нещо интересно.

— Но какво правиш тук, скрит в храстите на Люк? — попита Клеъри, докато махаше листата от косата на Саймън. Той търпеше грижите й с видима неохота. Когато си мислеше за срещата й със Саймън, след като всичко това вече е приключило, си го представяше в по-добро настроение. — Това не ми е ясно.