Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Ловците на сенки не се бият с ловци на сенки — обади се възрастен мъж от една от предните редици. Джейс прошепна в ухото и, че е ръководител на Института в Рейкявик. — Това е богохулство.

— Така е — съгласи се Джия. — Богохулство е веруюто на Себастиан Моргенстърн. Баща му искаше да прочисти света от долноземци. Себастиан иска нещо съвсем различно. Иска нефилимите да бъдат превърнати в прах и иска да използва нефилими, за да го постигне.

— В Берлинския институт беше открито тялото на един от Помрачените — каза Робърт. — Беше ранен, навярно захвърлен, за да умре. И в този миг Мълчаливите братя го преглеждат, за да видят дали няма да открият нещо, с чиято помощ да изнамерят лек.

— Кой Помрачен? — поиска да узнае жената с татуираната рибка. — Имал е име, преди да бъде превърнат. Нефилимско име.

— Амалрик Кригсмесър — отвърна Робърт след моментно колебание. — Семейството му вече е било уведомено.

— Магьосниците от Спираловидния лабиринт също работят върху намирането на лек. — Идващият сякаш от всички посоки шепот отекна в стаята и Клеъри разпозна брат Закарая, застанал близо до подиума, със сключени пред себе си ръце. До него, с тревожно изражение и бели траурни дрехи, седеше Хелън Блекторн.

— Те са просто магьосници — подхвърли някои пренебрежително. — Несъмнено няма да се справят по-добре от нашите Мълчаливи братя.

— Не може ли Кригсмесър да бъде разпитан? — намеси се висока жена с бяла коса. — Може би знае какъв ще бъде следващият ход на Себастиан или дори начин да бъде излекуван…

— Амалрик Кригсмесър е почти в безсъзнание и освен това е слуга на Бокала на смъртните — каза брат Закарая. — Бокалът го контролира напълно. Той не притежава собствена воля и следователно — няма воля, която да бъде прекършена.

В стаята пак премина шепот. Джия отново заговори, повишавайки глас:

— Както казах, при първите атаки няма оцелели нефилими. Ала при последното нападение — това над Института в Лос Анджелис — са се спасили шестима души. Шест деца. — Тя се обърна. — Хелън Блекторн, ако обичаш, доведи свидетелите.

Клеъри видя как Хелън кимна и изчезна през една странична врата. Когато миг по-късно се върна, крачеше бавно и предпазливо, сложила ръка върху тила на слабичко момченце с къдрава кестенява коса. То едва ли беше на повече от дванаисет години и Клеъри го разпозна начаса. Беше го видяла в нефа на Института онзи ден, когато за първи път срещна Хелън. Беше стиснат в желязна хватка от сестра си, а ръцете му бяха изцапани с восък, защото си беше играл със свещниците, които украсяваха вътрешността на катедралата. Имаше дяволита усмивка и същите синьо-зелени очи като сестра си.

Джулиън, така го беше нарекла Хелън. По-малкият й брат.

Сега от дяволитата усмивка нямаше и следа. той изглеждаше уморен, мръсен и уплашен. Слабички китки стърчаха от прекалено късите ръкави на бялото му траурно сако. Държеше на ръце малко момченце, което едва ли беше на повече от три годинки; то имаше рошави кестеняви къдрици — това маи беше семеина черта. Останалите деца също носеха подобни взети назаем траурни дрехи. След Джулиън вървеше момиченце на около десет години, стиснало здраво ръката на момченце на същата възраст. Момичето имаше тъмнокафява коса, ала лицето на момчето беше полузакрито от гъсти черни къдрици. Двуяични близнаци, предположи Клеъри. След тях идваше момиче, което трябва да беше на осем или девет години; между плитките му се открояваше кръгло бледо лице. Всички от семеиство Блекторн (защото приликата беше поразителна) изглеждаха объркани и ужасени, с изключение може би на Хелън, чието изражение представляваше смесица от гняв и тъга.

Скръбта по лицата им прониза Клеъри дълбоко в сърцето. Тя си помисли за уменията си с руните и и се прииска да можеше да създаде такава, която да намали болката от понесената загуба. Съществуваха траурни руни, ала те служеха само за да почетат мъртвите, точно както руните за любов бяха като венчалните халки при хората и символизираха връзките на любовта. Не можеше да накараш някои да те заобича с помощта на руна, така както не можеше да уталожиш скръбта си с руна. Толкова много магии, помисли си Клеъри, но нищо, което да излекува разбитото сърце.

— Джулиън Блекторн — каза Джия Пенхалоу и гласът и беше мек. — Пристъпи напред, ако обичаш.

Джулиън преглътна и кимна. След това подаде момченцето, което държеше, на по-голямата си сестра и излезе напред, а погледът му се стрелкаше около подиума. Очевидно търсеше някого. Раменете му тъкмо бяха започнали да увисват, когато една друга фигура се покачи на подиума. Момиче, също на около дванаисет години с гъста тъмноруса коса, която падаше около раменете и. Носеше дънки и тениска, която не и беше съвсем по мярка, и беше навела глава, сякаш не можеше да понесе погледите на толкова много хора върху себе си. Очевидно бе, че не иска да е тук — върху подиума, а може би дори и в Идрис — но в мига, в които я видя, Джулиън сякаш се отпусна. Ужасеното му изражение се стопи, когато момичето застана до Хелън, все така, без да вдига глава, извърнато от тълпата.