— Тя я търсеше. — Не беше забелязал досега, че Ашмодеан го следва. Мъжът отри окървавената си уста. — Ще ти изтръгне сърцето само за да сложи ръце върху това.
— Или твоето, затова, че си го скрил от нея. Тя ме обича. — „Светлината да ми е на помощ. Все едно да те обикне бясна вълчица!“ Той постави женската статуетка в сгънатата си ръка, до мъжката. Можеше да дотрябва един ден. „А и не искам да руша нищо повече.“
И все пак, докато се оглеждаше, забеляза нещо друго освен разрушенията. Мъглата над руините на града почти се беше вдигнала. Само няколко виещи се белезникави ленти се носеха сред зданията, все още стърчащи под посърващото слънце. Руслото на долината сега рязко беше свърнало на юг и от зейналия през целия град отвор бликаше вода. Широкият процеп стигаше надолу чак до подземния океан. Най-ниската част на долината вече се изпълваше. Езеро. Сигурно в един момент щеше да достигне и до самия град, езеро, дълго навярно три мили, сред земя, в която вирче с ширина не повече от десет стъпки привличаше безброй хора. Хора щяха да дойдат, за да заживеят в тази долина. Той почти можеше да види околните възвишения, вече терасирани и зелени. Щеше да има кой да се грижи за Авендесора, последното дърво кхора, останало на света. Навярно дори щяха да възстановят Руйдийн. Пустошта щеше да си има град. Навярно той самият щеше да доживее, за да го види.
С ангреала — кръглия мъничък мъж с меча — успя да отвори вход през чернотата. Ашмодеан неохотно пристъпи заедно с него и се усмихна леко презрително, щом се появи едно-единствено изсечено от камък стъпало, достатъчно колкото да побере двамата. Беше си същият човек, който сам се беше предал на Тъмния. Преценяващите погледи, които хвърляше, бяха достатъчно напомняне, ако на Ранд изобщо му беше нужно такова.
Заговориха само два пъти, докато стъпалото се носеше през мрака.
Веднъж Ранд каза:
— Не мога да те наричам Ашмодеан.
Мъжът сви рамене и каза:
— Името ми беше Джоар Аддам Несосин. — Сякаш с това се бе разголил напълно или бе изгубил нещо с изричането му.
— И това не мога да използвам. Кой знае дали не се пази в някой къс пергамент някъде? Идеята е да бъдеш предпазен да не те убие някой за това, че си Отстъпник. — И да не разбере никой, че си е взел Отстъпник за учител. — Ще трябва да се примириш с името Джайсин Натаил, струва ми се. Един веселчун към Преродения Дракон. Достатъчно оправдание да те държа край себе си. — Натаил направи гримаса, но не отвърна нищо.
Малко по-късно Ранд каза:
— Първото нещо, което ще ми покажеш, е как да пазя сънищата си. — Този път мъжът само кимна покорно. Щеше да му създаде проблеми, но нямаше да са толкова големи, колкото проблемите от невежеството.
Стъпалото забави, спря и Ранд отново прегъна. Вратата се отвори на терасата в Алкаир Дал.
Дъждът беше спрял, но загърнатото във вечерни сенки дъно на каньона все още беше прогизнало и разкаляно от стъпките на айилците. По-малко айилци отпреди, навярно с една четвърт по-малко. Но не се биеха. Само се взираха към терасата, където Моарейн и Егвийн, Авиенда и Мъдрите се бяха присъединили към вождовете на кланове, които говореха нещо с Лан. Мат беше приклекнал малко встрани, Аделин и Девите бяха около него. Всички зяпнаха, когато Ранд излезе от вратата, и зяпнаха още повече, когато след него излезе Натаил в омачканото си червено палто с бели дантели.
Преди някой да е успял да проговори, Ранд каза:
— Аделин, би ли изпратила някой до панаира да им каже да престанат да бият Изендре? Тя не е чак такава крадла, за каквато я мислят. — Жълтокосата жена изглеждаше слисана, но веднага заговори на една от Девите, която се затича към фургоните.
— Как си разбрал за това? — възкликна Егвийн, а Моарейн попита настойчиво:
— Къде беше? Как? — Широко разтворените й тъмни очи пробягаха от него към Натаил, от айезседайското й спокойствие нямаше и помен. А Мъдрите?… Слънцекосата Мелайне изглеждаше готова да изтръгне отговори от него с голи ръце. Баир се беше навъсила, сякаш се канеше да го накара да проговори с пердах. Амис смъкна шала си и пръстите й пригладиха светлата й коса — като че ли не можеше да реши дали е притеснена, или облекчена.
Аделин му подаде палтото — все още бе мокро — и той го уви около двете каменни фигурки. Моарейн огледа заинтригувано и тях. Той не знаеше дали тя изобщо подозира какво представляват, но смяташе да ги скрие колкото се може по-добре от всички, дори от себе си. След като не можеше дори на себе си да разчита със силата на Каландор, какво оставаше за могъщите ша-ангреал? Не преди да научи повече как да ги контролира, а и себе си.
Читать дальше