Робърт Джордан - Силата на сянката

Площадът изглеждаше, сякаш всичко беше надигнато и запокитено от някой обезумял гигант. Половината от величавите дворци и кули се бяха превърнали в купища камъни. Огромни рухнали колони, срутени стени и черни дупки на мястото на доскорошните големи витражи. По цялата дължина на града зееше процеп, зейнала рана в земята, широка петдесет стъпки. Разрухата не свършваше дотук. Куполът от мъгла, който бе скривал Руйдийн толкова много векове, се стапяше. Вътрешността му вече не сияеше, а през зейналите в него пукнатини нахлуваше знойна слънчева светлина. Виждаше се хребетът на Чайендейр — изглеждаше по-различно, по нисък, а от другата страна на долината някои от планинските хълмове определено се бяха снишили. Един дори се бе срутил в лавина от камъни и прах.

„Аз руша. Аз винаги руша. Светлина, дали ще свърши някога?“

Ашмодеан се преобърна по корем и се надигна. Очите му се спряха върху Ранд и тер-ангреала и той направи жалко усилие да запълзи към тях.

Ранд нямаше да може и една искрица да прелее, но знаеше как да се бие още преди първото си кошмарно преливане. Той вдигна юмрук.

— Да не си посмял и да си го помислиш.

Отстъпникът се спря и залитна изтощен. Омраза и страх лъснаха в очите му.

— Наистина обичам да гледам как мъжете се бият, но вие двамата дори не можете да се изправите. — Ланфеар пристъпи до тях и огледа опустошението наоколо. — Голяма работа си свършил. Усещаш ли последиците? Това място беше заслонено по някакъв начин. Не си оставил достатъчно, за да мога да разбера как. — Тъмните й очи изведнъж грейнаха и тя коленичи пред Ранд, взирайки се в онова, което беше притиснал до гърдите си. — Значи това търсеше той. Мислех, че всички те са унищожени. Едва половината е налице от единствената, която съм виждала. Чудесен капан за някоя непредпазлива Айез Седай. — Тя протегна ръка и той притисна тер-ангреала още по-здраво. Усмивката не докосна очите й. — Задръж го, разбира се. За мен то не е нищо повече от статуетка. — Тя се изправи и изтупа полите си, макар по тях да нямаше нито прашинка. Когато забеляза, че я гледа, престана да оглежда осеяния с прахоляк и отломки площад и усмивката й стана още по-светла. — Това, до което се домогна, беше един от двата ша-ангреала, за които ти казах. Усети ли могъществото му? Самата аз съм се чудила какво ли ще е. — Като че ли не усещаше алчността в гласа си. — С тях, заедно, можем да отстраним самия Велик властелин на Мрака. Можем, Луз Терин! Заедно.

— Помогни ми! — Ашмодеан запълзя немощно към нея. Лицето му беше изпълнено с ужас. — Не знаеш какво направи той! Трябва да ми помогнеш. Нямаше да дойда тук, ако не беше ти.

— Какво е направил? — изсумтя тя. — Набил те е като псе, при това не и наполовина колкото заслужаваш. Ти никога не си бил предопределен за величие, Ашмодеан, а само да следваш великите.

Ранд успя някак да се изправи, продължавайки да стиска каменно-кристалната фигурка до гърдите си. Нямаше да се влачи на колене в присъствието й.

— Вие, Избраници — знаеше, че да я дразни ще е опасно, но не можеше да се удържи — сте отдали душите си на Тъмния. Позволили сте му да ви прикачи към себе си. — Колко ли пъти беше преповтарял битката си с Баал-замон? Колко пъти преди бе започвал да подозира какво значат онези черни жици? — Аз го отрязах от Тъмния, Ланфеар. Отрязах го!

Очите й се разшириха от изумление и тя премести поглед от него към Ашмодеан, който изхлипа.

— Не смятах, че това е възможно. Защо? Защо си решил точно него да върнеш към Светлината? Ти нищо не си променил у него.

— Той все още е същият човек, който поначало сам се е предал на Сянката — съгласи се Ранд. — Ти сама ми каза колко малко вие, Избраниците, се доверявате един на друг. Колко дълго щеше той да го запази в тайна? Колцина от вас щяха да повярват, че не го е направил сам по някакъв начин? Радвам се, че си го смятала за невъзможно. Ти ми даде цялата идея, Ланфеар. Мъж, който да ме обучи как да контролирам Силата. Но аз няма да бъда обучаван от мъж, който е свързан с Тъмния. Сега това няма да ми се наложи. Той може и да е същият човек, но вече няма много избор, нали? Той може да остане и да ме учи, и да се надява, че ще спечеля, да ми помогне да спечеля, или може да се надява, че вие няма да използвате този повод, за да се нахвърлите срещу него. Кое от двете според теб ще избере?

Ашмодеан изгледа диво Ранд, а после протегна умолително ръка към Ланфеар.

— Те ще ти повярват! Ти можеш да им го кажеш! Аз нямаше да съм тук, ако не беше ти! Трябва да им го кажеш! Аз съм верен на Великия властелин на Мрака!