Робърт Джордан - Силата на сянката

Ланфеар също се взря в Ранд. За първи път изглеждаше несигурна.

— Колко наистина помниш, Луз Терин? Колко си ти самият и колко е пастирът в теб? Това трябва да е планът, който си замислял, докато ние… — Тя си пое дълбоко дъх и извърна глава към Ашмодеан. — Да, те ще ми повярват. Когато им кажа, че си минал на страната на Луз Терин. Всички знаят, че си готов да скочиш там, където смяташ, че ще е най-изгодно за теб. Да. — Тя кимна доволно. — Ето още един малък подарък за теб, Луз Терин. Този щит ще пропуска съвсем малка вадичка, достатъчна, за да може да те учи. С времето ще се охлаби, но той няма да може да те предизвика в продължение на месеци, а дотогава вече наистина няма да има друг избор, освен да остане с теб. Никога не е бил особено добър в пробиването на щит. Ти сякаш с готовност приемаш болката, но той никога не е могъл.

— Неее! — Ашмодеан запълзя към нея. — Не можеш да ми направиш това! Моля те, Миерин! Моля те!

— Името ми е Ланфеар! — Гняв изкриви лицето й до отвратителност, а мъжът се издигна във въздуха, разперил широко ръце. Дрехите му се притиснаха в него и плътта на лицето му се размаза като масло, плиснато върху камък.

Ранд не можеше да й позволи да го убие, но беше твърде изтощен, за да докосне Верния извор без помощ. Усещаше го съвсем смътно, като бледо сияние в крайчеца на погледа си. За един миг ръцете му се впиха в каменния мъж с кристалната сфера. Ако сега отново се пресегнеше към могъщия ша-ангреал при Кайриен, толкова много Сила можеше да го унищожи. Вместо това той посегна с духа си към фигурката на кръста си — с помощта на ангреала потокът беше немощен, тънък като косъмче в сравнение с другия, но той беше твърде изтощен, за да изтегли повече, така че хвърли всичко, което събра, между двамата Отстъпници с надеждата да я отвлече, ако не друго.

Прът от нажежен до бяло пламък, десет стъпки висок, се промуши между двамата, синя мълния тресна и изрови дълбока един разкрач яма насред площада, дупка с гладки стени от разтопена земя и камък. Грохотът заглъхна сред тътен на срутващ се мрамор. От едната страна на разтопения прорез Ашмодеан падна върху настилката и се затресе, от носа и ушите му рукна кръв. От другата Ланфеар се изправи зашеметена и се извърна към Ранд. Той залитна от това, което бе направил, и отново изгуби сайдин.

За миг яростта изкриви лицето й също така отвратително, както преди малко заради Ашмодеан. За миг Ранд се озова на ръба на смъртта. А после гневът се стопи със смайваща внезапност, изтласкан зад изкусителна усмивка.

— Не, не трябва да го убивам. Не и след като минахме през толкова усилия. — Тя пристъпи към него и го погали по шията, където ухапването й от съня едва започваше да заздравява. Беше го скрил от Моарейн. — Все още носиш белега ми. Дали да не го направя вечен?

— Нарани ли някого в Алкаир Дал или в становете?

Усмивката си остана на лицето й, но пръстите й престанаха да галят и изведнъж се втвърдиха, сякаш готови да изтръгнат гръкляна му.

— Кого например? Мислех, че си разбрал, че не обичаш онова селско момиченце. Или айилското слугинче? — Усойница. Смъртно опасна усойница, влюбена в него — „Светлината да ми е на помощ!“ — а той не знаеше как да я спре, ако пожелае да го ухапе, него или някой друг.

— Не искам никой да пострада. Все още са ми нужни. Мога да ги използвам. — Болезнено беше да го изрече, по-болезнено, защото бе истина. Но за да задържи ноктите на Ланфеар далече от Егвийн и Моарейн, далече от Авиенда или някой друг близък, си струваше да изпита малко болка.

Тя отметна красивата си главица и смехът й закънтя като пеещи камбани.

— Помня те, когато все още беше толкова мекушав, че не можеше и да си помислиш да използваш някого. Коварен в битка, твърд като камък и надменен като планински рид, но открит и мекушав като момиче! Не, не съм навредила на никоя от твоите безценни Айез Седай, нито на скъпоценната ти айилка. Аз не убивам безпричинно, Луз Терин. Дори не наранявам без причина. — Тя старателно отбягна да погледне към Ашмодеан. Пребледнял, той се беше подпрял на една ръка, а с другата отриваше кръвта от устата и брадичката си.

Ланфеар бавно се извърна и огледа големия площад.

— Ти срина този град така, както цяла армия не би могла да го направи. — Но не рухналите палати привличаха погледа й, колкото и да се правеше, че е така. Разбитият площад с разхвърляните безразборно по него изпочупени тер-ангреали — и кой знае какво още — я накара да се умълчи и да стисне уста. Тъмните й очи мятаха искри на едва сдържан гняв. — Добре използвай обучението му, Луз Терин. Другите все още са наоколо. Самаил с неговата ревност към теб, Демандред с омразата му, Рахвин с алчността му за власт. Те ще бъдат още по-нетърпеливи да те съкрушат — сега не по-малко, а още повече, ако… когато… разберат, че държиш това.