Робърт Джордан - Силата на сянката

Напред и назад се олюляваха двамата в отчаяната си борба, препъваха се и нападаха, без никой да смее да изпусне тер-ангреала, от страх да не би другият да го издърпа изцяло. И все пак, докато се търкаляха, ту блъскайки се в някой праг от червен мрамор, кой знае как все още несъборен, ту в паднала кристална статуя, докато се бореха за притежаването на тер-ангреала, битката се вихреше и на друго равнище.

Чукове на Силата, достатъчно тежки, че да сринат планини, биеха в Ранд, и мечове, които можеха да пробият земята до самото й ядро; невидими щипци се мъчеха да откъснат ума му от тялото, впиваха се в самата му душа. Всяка частица от Силата, която можеше да извлече, отиваше, за да отхвърли тези атаки. Всяка една от тях можеше да го унищожи — беше убеден в това. Накъде отиваха, не знаеше. Земята се огъваше под тях и ги разтърсваше, докато се бореха, овързваше ги в гърчещ се възел от напрегнати мускули. Той смътно усещаше някакво мощно ръмжене, като хилядогласен вой на нечия нечувана и невъзможна музика. Стъклените колони вибрираха и се гонеха. Но не можеше и за тях да се тревожи, нали?

Нощите, прекарани в безсъние, бяха изсмукали силите му, а бягането го беше довършило. Беше уморен и щом го проумяваше дори тук, вътре в покрова на Празнотата, значи беше на ръба на изтощението. Отхвърлян от земните трусове, той осъзна, че вече не се опитва да измъкне тер-ангреала от Ашмодеан, а само да го задържи. Скоро силата му щеше да се изцеди напълно. Дори да успееше да удържи каменната фигура, щеше да се наложи да пусне сайдин или да бъде пометен от пороя му и да бъде унищожен също така неотменимо, както и Ашмодеан. Не можеше да издърпа през тер-ангреала нито една нишка повече, двамата с Ашмодеан се намираха в пълно равновесие един спрямо друг, всеки с половината от онова, което можеше да извлече грамадният ша-ангреал край Кайриен. Ашмодеан дишаше задъхано в лицето му. Пот избиваше по лицето на Отстъпника и се стичаше по бузите му. Той също беше изтощен. Но дали колкото Ранд?

Тресящата се земя за миг отхвърли Ранд и превъртя Ашмодеан отгоре му, но в този кратък миг Ранд усети как нещо го натиска в корема. Изваяната от камък фигурка на малкия дебел мъж с меча, все още затъкната в колана му. Дреболия някаква в сравнение с неимоверната Сила, която теглеха двамата. Чашка вода, сравнена с буен речен поток, с водите на океан. Той дори не знаеше дали може да я използва, докато е свързан с величавия ша-ангреал. А ако можеше? Ашмодеан оголи зъби. Не гримаса, а почти зла усмивка. Мислеше, че печели — нали бе отгоре. Пръстите на Ранд затрепераха — и той почти изпусна тер-ангреала. Единственото, което можа да направи, бе да задържи сайдин, колкото и да беше свързан с могъщия ша-ангреал.

Не беше забелязал повече онези странни черни стоманени жици около Ашмодеан, откакто бяха напуснали мрака, но сега можеше да си ги представи дори в Празнотата, да ги разположи в ума си около Отстъпника. Трам го беше учил, че Празнотата е помощник при стрелбата с лък, да се слееш с лъка, със стрелата и мишената. И той се превърна в едно цяло с тези въображаеми черни жици и в същия миг забеляза как Ашмодеан се навъси. Сигурно се чудеше защо лицето му изведнъж се е отпуснало спокойно. Винаги настъпваше спокойствие в мига преди стрелата да бъде пусната. Той проникна през малкия ангреал на кръста си и през същината му се вля още от Силата. Нямаше време за ликуване. Толкова нищожно ручейче беше в сравнение с онова, което вече се съдържаше в него, а се оказа крайният му удар. Това щеше да изсмуче последния остатък от силите му. Оформи го като меч от Сила, меч на Светлината, и удари. Слял се с меча и с въображаемите черни жички.

Очите на Ашмодеан се разшириха и той изпищя — чудовищен вой, изтръгнат от дълбините на ужаса — и затрептя като ударен гонг. За миг сякаш стана на двама Отстъпници, отделящи се с трептене един от друг. После двамата отново се приплъзнаха и се сляха в едно. Ашмодеан падна по гръб, разперил ръце, червеното му палто вече бе оцапано и изпокъсано, гърдите му се надигаха тежко. Взрени в нищото, очите му сякаш помръкнаха.

Ранд пусна сайдин и Силата го остави. Успя да притисне тер-ангреала към гърдите си и да се изтъркули настрани. Усилието да се изправи му се стори като изкачване на планина. Той се присви и стисна фигурката на мъжа с кристалната сфера.

Земята беше спряла да се тресе. Стъклените колони си стояха непокътнати — беше благодарен за това. Унищожаването им щеше да е като заличаване историята на Айил — и макар по настилката около Авендесора да се бяха посипали триделни листа, само един клон от великото дърво се беше скършил. Но всичко друго от Руйдийн…