Робърт Джордан - Силата на сянката

Той направи крачка напред към стената от мъгла и спря. Вдигна левия си крак. Петата на ботуша му беше прерязана като с нож. Дръпването, което бе усетил. Затварянето на входа. Смътно усети, че потръпва, въпреки зноя. Не беше знаел, че е толкова опасно. Отстъпниците притежаваха цялото знание. Но Ашмодеан нямаше да му се измъкне.

Той оправи дрехите си. Затича към мъглата и влезе в нея. Обгърна го сива слепота. Силата, която го изпълваше, не му помогна да вижда по-добре. Тичаше сляп.

Внезапно се хвърли напред и се претърколи върху грапавите камъни. Остана да лежи, взрян нагоре в три ярки ленти, сребристо-синкави в странната светлина на Руйдийн, плаващи във въздуха. Когато се изправи, те се оказаха до кръста му, до гърдите и до врата, и толкова тънки, че погледнеше ли ги откъм ръба, изчезваха. Можа да види как бяха сътворени и как висяха, въпреки че не го разбираше. Твърди като стомана и толкова остри, че наточен бръснач щеше да изглежда пред тях тъп като паче перо. Ако беше претичал през тях, щяха да го срежат. Лек напън на Силата и сребърните ленти паднаха в прахта. Хладен гняв, извън Празнотата. Вътре — хладна решимост и Единствената сила.

Синкавото сияние на мъгливия купол мяташе смътна светлина върху полудовършените палати от мрамор, кристал и стъкло, по разсичащите небето кули. А по широката улица пред него тичаше Ашмодеан, покрай пресъхнали шадравани, към големия площад в сърцевината на града.

Ранд преля — стори му се непривично трудно; посегна към сайдин, придърпа го, докато не забушува в него — преля и дебели назъбени мълнии продраха купестите облаци. Но не и към Ашмодеан. Единственият ефект беше, че сияйни пилони в червено и бяло, дебели петдесет стъпки и сто крачки високи, се взривиха пред Отстъпника и нападаха през улицата сред руини и облаци прах.

От огромните прозорци сякаш укорително го загледаха величествено тържествени мъже и жени.

— Трябва да го спра — каза им той. Гласът сякаш отекна в ушите му.

Ашмодеан се спря и погледна назад през сриващите се зидове. Прахът, понесъл се към него, не докосна яркочервеното му палто, а се раздвои, оставяйки го чист.

Пламък разцъфна около Ранд, обгърна го и въздухът стана на огън — и изчезна преди той дори да е осмислил какво прави. Дрехите му бяха сухи и сгорещени. Усещаше косата си като опърлена и докато тичаше, от него се сипеше нажежена прах. Ашмодеан се катереше през отломките, преградили улицата. Нова мълния блесна, надигайки буци настилка пред него.

Отстъпникът не се забави и докато изчезваше, от грейналите облаци към Ранд се стрелна мълния, решена да убие. Без да спира, Ранд заплете наоколо си щит. Каменни отломки заотскачаха от стените му, докато отбягваше синкавите зъбци и скачаше през ями, разкъсали настилката. Самият въздух заискри. Космите по ръцете му настръхнаха, косата му щръкна.

Имаше нещо заплетено в камарата разбити колони, препречила улицата. Той стегна щита около себе си. Огромни прекатурени късове червен и бял мрамор се взривиха, щом се добра до билото на каменната бариера — взрив от ярка светлина и летящи камъни. Невредим в своя мехур, той премина тичешком през тях. Трябваше да спре Ашмодеан. С напън — а напън бе нужен — той метна напред мълния и кълбета от огън, извиращи от земята, всичко, което можеше да спре облечения в червено палто мъж. Настигаше го. Излезе на площада само на десетина крачки зад него.

Тер-ангреалите и другите безценни неща, за които айилците бяха отдавали живота си, за да ги донесат тук, захвърчаха във въздуха от мълниите, огнените вихрушки ги замятаха диво, конструкции от сребро и кристал се разтресоха, странни метални форми се прекатуриха по земята, затръпнаха и се скършиха.

Ашмодеан се огледа диво и се затича. И се хвърли към онова, което изглеждаше най-маловажното от всичко, което се търкаляше наоколо — статуетка от бял камък, дълга една стъпка, фигура на мъж, държащ в едната си вдигната ръка кристална сфера. Ашмодеан я стисна с ликуващ вик.

Миг по-късно ръцете на Ранд също я сграбчиха. За най-краткото възможно мигновение той се взря в лицето на Отстъпника. Не изглеждаше по-различно от лицето на веселчуна, различното бе дивото отчаяние в черните му очи. Симпатичен мъж на средна възраст — нищо, което да подсказва, че е един от Отстъпниците. Най-краткото мигновение — и двамата пресегнаха през фигурата, през тер-ангреала към един от най-могъщите ша-ангреал, правени някога.

Ранд смътно си спомни една грамадна полузаровена статуя край далечния Кайриен и огромната кристална сфера в ръката й, сияеща като слънцето, пулсираща с Единствената сила. И Силата у него се надигна като всичките морета по света в буря. С това той със сигурност можеше да направи всичко. Със сигурност щеше да може дори да Изцери онова мъртво дете. Покварата също така набъбна на могъщи вълни и обгърна всяка частица от него, просмука се във всяка пора, проникна в душата му. И все пак той държеше едва половината от онова, което можеше да му достави онзи ша-ангреал. Останалото изпълваше Ашмодеан.