Робърт Джордан - Силата на сянката

— Защо? — промълви тихо Руарк до Ранд. — Не разбра ли защо не говорим за Руйдийн? Да се изправим пред истината, че някога сме били толкова различни от всичко, в което вярваме, че сме били същите презрени Изгубени, които вие наричате Туатан. Руйдийн убива всеки, който не може да го понесе. Не повече от един мъж на всеки трима от тези, които отиват в Руйдийн, оживява. А сега ти го изрече така, че да го чуят всички. Няма да спре дотук, Ранд ал-Тор. Ще се пръсне. Колцина ще се окажат достатъчно силни, за да го понесат?

„Той ще ви върне обратно и той ще ви унищожи.“

— Аз нося промяна — отвърна тъжно Ранд. — Не мир, а смут. — „Разрухата ме следва по петите навсякъде. Ще има ли някога място, където да не руша до основи?“ — Което ще бъде, ще бъде, Руарк. Не мога да го променя.

— Което ще бъде, ще бъде — промърмори след миг айилецът.

Куладин продължаваше да крачи напред-назад и да крещи на айилците за слава и завоевания, без да забелязва взиращите се в гърба му вождове. Севанна обаче изобщо не го поглеждаше. Бледозелените й очи бяха приковани във вождовете, гърдите й се надигаха и спускаха тежко. Сигурно разбираше какво значат безмълвните им погледи.

— Ранд ал-Тор — изрече високо Баел. Името преряза крясъците на Куладин и пресече рева на тълпата като меч. Той се спря да прочисти гърло и завъртя глава, сякаш търсеше изход. Куладин се обърна, скръстил самоуверено ръце, несъмнено очаквайки смъртна присъда за влагоземеца. Високият вожд на клан си пое дъх. — Ранд ал-Тор е Кар-а-карн. Ранд ал-Тор е Оня, що иде със Зората. — Невярващите очи на Куладин се разшириха от ярост.

— Ранд ал-Тор е Оня, що иде със Зората — обяви Хан с набръчканото лице, също така неохотно.

— Ранд ал-Тор е Оня, що иде със Зората — каза мрачно Джеран и после Ерим:

— Ранд ал-Тор е Оня, що иде със Зората.

— Ранд ал-Тор — заяви Руарк — е Оня, що иде със Зората. — С глас, твърде тих, за да бъде разнесен дори от ръба на терасата, той добави: — И дано Светлината има милост към нас.

Тишината продължи дълго. И изведнъж Куладин скочи озъбен от издатината, грабна копие от един от своите Сейа Дуун и замахна право към Ранд. Но Аделин вече беше скочила на крака и острието на копието му се заби в изпъкналия й кожен щит.

Настъпи ужасна суматоха. Мъжете крещяха и се блъскаха. Останалите Деви на Джиндо скочиха до Аделин и образуваха жива преграда пред Ранд. Севанна се беше смъкнала долу и крещеше припряно на Куладин, увиснала на ръката му, докато той се опитваше да поведе своите Черни очи на Шайдо срещу Девите пред Ранд. Хейрн и още дузина вождове на септи на Таардад се присъединиха към Аделин, вдигнали копия в готовност, но останалите се развикаха гръмко. Мат също се изкатери горе, стиснал копието си с черната дръжка и с гарвана, белязан на дългото острие, и зарева някакви проклятия на Древния език. Руарк и останалите вождове на кланове надигнаха гласове, опитвайки се напразно да възстановят реда. Каньонът завря като казан. Ранд видя забулени лица. Просветна мушкащо копие. После друго. Трябваше да спре всичко това.

Той се пресегна към сайдин и потокът го изпълни, докато не му се стори, че ще се пръсне, ако преди това не пламне. Гадостта на покварата се плъзна в тялото му, просмука се чак в костите му. Мисъл се понесе извън Празнотата. Хладна мисъл. Вода. Тук, където водата беше така оскъдна, айилците винаги говореха за вода. Той преля, без да осъзнава съвсем какво прави, пресегна се слепешком.

Над Алкаир Дал изтрещя мълния и вятърът се втурна от всички посоки, зави през устието на каньона и заглуши виковете на айилците. Вятър, понесъл нищожни частици вода, все повече и повече, докато не се случи нещо, каквото никой досега не беше виждал тук. Припадна дъждовна мъгла, а вятърът запищи във вихрушка. Побеснели мълнии прошариха небето. И дъждът се усили — все по-тежък и по-силен, помитащ порой: плющеше по скалната тераса, прилепваше косата по главата му и ризата на гърба му, загръщаше всичко на петдесет крачки разстояние.

Внезапно дъждът спря и около него се изду невидим купол, който избута настрана Мат и всичките Таардад. През водата, лееща се по издутите му стени, едва се виждаше Аделин — блъскаше по стената и се мъчеше да си пробие път към него.

— Глупак! Да си играеш игрички с другите глупци! Да ми объркваш всичките замисли и усилия!

Беше Ланфеар. Бялата й рокля със сребърния колан беше съвършено суха, черните вълни на косата й — недокоснати от нито една дъждовна капка между сребърните звезди и полумесеци. Черните й очи гневно се взираха в него; гняв беше изкривил красивото й лице.