Робърт Джордан - Силата на сянката

Без да го интересува къде точно — без да е сигурен дали изобщо може да си позволи да мисли за това прекалено дълго, — той се затича с всички сили, взимайки по три стъпала наведнъж през безкрайния мрак. Щяха да го отведат там, където искаше да отиде, но колко ли време щеше да му отнеме? С колко ли го беше изпреварил Ашмодеан? Дали Отстъпникът не познаваше по-бърз начин за придвижване? Това беше цялата беда. Отстъпниците разполагаха с цялото познание; единственото, с което разполагаше той, бе отчаянието.

Погледна напред и трепна. Стъпалата се бяха приспособили към дългите му крачки, междините бяха станали толкова широки, колкото отскоците над черното, дълбоко като… Като какво? Пропадането тук навярно никога нямаше да свърши. Той се постара да не обръща внимание на процепите и продължи да тича. Старата недолекувана рана на хълбока му запулсира — скоро щеше да се отвори. „Забрави я!“ Мисълта се понесе из Празнотата вътре в него. Не смееше да намали скоростта си, дори раната да го убиеше. Кога най-сетне щяха да престанат да се изкачват тези стъпала? Колко ли беше изминал?

Изведнъж забеляза фигура в далечината напред и вляво, сякаш на мъж, в червено палто и червени ботуши, застанал върху блестяща сребриста платформа, която се плъзгаше сред мрака. Нямаше нужда да го погледне отблизо, за да се увери, че е Ашмодеан. Отстъпникът не тичаше като задъхано от умора селянче, а се возеше — на какво все пак се возеше?

Ранд се закова на едно от каменните стъпала. Нямаше никаква представа какво представлява тази платформа, блестяща като шлифован метал, но… Стъпалата пред него изчезнаха. Парчето камък под ботушите му се източи напред и се понесе все по-бързо и по-бързо. Никакъв вятър не лъхаше в лицето му, за да покаже, че се движи, нищо в това безбрежно черно, което да бележи каквото и да било движение — само дето започна да догонва Ашмодеан. Не знаеше дали го прави с помощта на Силата: то просто ставаше. Стъпалото подскочи и той престана да се чуди. „Все още не знам достатъчно.“

Тъмнокосият мъж стоеше спокойно, с една ръка, отпусната на бедрото, и замислено опипваше брадичката си. На врата и ръкавите му имаше бяла дантела. Червеното му палто с висока яка изглеждаше по-лъскаво от копринен сатен и кройката му беше странна, с пешове, стигащи почти до коленете му. Нещо, наподобяващо на черни нишки, като тънки стоманени жички, излизаше от мъжа и се сливаше с околния мрак. Такива нишки Ранд беше виждал и преди.

Ашмодеан извърна глава и Ранд ахна. Отстъпниците можеха да променят лицата си — или поне да те накарат да си мислиш, че виждаш друго лице; той беше виждал Ланфеар да го прави — но това сега бяха чертите на Джайсин Натаил, веселчуна. Той беше очаквал да се окаже Кадийр, с неговите неизменно хищни очи.

Ашмодеан го видя в същия момент и се сепна. Сребърната платформа, на която беше кацнал, се понесе напред — и изведнъж огромен пласт огън, като тънък резен, отсечен от чудовищен плам, се люшна назад към Ранд, една миля висок и една миля широк.

Той отчаяно насочи поток срещу него и тъкмо когато щеше да го връхлети, огненият лист се пръсна на искри, които се понесоха настрани и се стопиха в мрака. Но още докато страховитата завеса изчезваше, се показа друга, връхлитаща към него. И нея разби, за да разкрие нова отзад, пръсна третата и видя четвърта. Ашмодеан се измъкваше, Ранд беше сигурен в това. Изобщо не можеше да съзре Отстъпника зад пламъците. Ярост се стече по повърхността на Празнотата и той преля.

Вълна от пламък разгърна пурпурната завеса, политнала към него, и се затъркаля напред, отнесе я — този път не тънък резен, а подивели талази, сякаш надигнати от бурни ветрища. Ранд потръпна от Силата, забушувала през него; гневът му към Ашмодеан задра покрова на Празнотата.

Внезапно платформата на Отстъпника се промуши през някаква кухина, която започна да се затваря. Врата!

Ранд замахна със Силата. Трябваше да задържи вратата отворена, защото затвореше ли се, той нямаше да има представа къде е избягал Ашмодеан. Трептенето спря. Остана квадрат ослепителна слънчева светлина, достатъчно голям, за да се скочи през него. Трябваше да го задържи отворен, да го достигне преди Ашмодеан да е успял да се отдалечи.

Още докато помисляше за спиране, стъпалото се закова на място и Ранд се понесе напред и прелетя през прага. Нещо задържа крака му за миг и той се затъркаля презглава, докато най-сетне не спря бездиханен и свит на кълбо.

С усилие пое дъх и се изправи, без да си позволи нито за миг да се почувства безпомощен. Единствената сила все още го изпълваше с живот и с гадост. Жълт прах бе покрил влажните му дрехи, но слънцето вече извличаше влагата по него, изсмукваше я от ризата и бричовете му. Намираше се в Пустошта, в долината под Чайендейр, на по-малко от петдесет крачки от забуления в мъгла Руйдийн. Вратата беше изчезнала.