Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Бележката, с която ме помоли да предупредя Нинив и Елейн бавно отвърна Мат, облиза устни и добави: — Онази, дето ми я остави на възглавницата.

Тя махна пренебрежително с ръка, но очите й, приковани в лицето му, не мигнаха.

— Всички дългове между нас ще са оправени в деня, в който ме изведете от стените на този град, господин Каутон — заяви тя с царствен тон, като кралица от трона си.

Мат преглътна. Бележката кой знае как беше пъхната в джоба на палтото му, а не оставена на възглавницата. Което значеше, че е сгрешил за това кому е длъжник.

Сбогува се, без да изобличи Джолайн в лъжа — лъжа, дори с това, че премълча заблудата му — и си тръгна, без да го каже и на госпожа Анан. Проблемът си беше негов. Само че му прилоша. Съжали, че изобщо го е разбрал.

Когато се върна в Тарасинския палат, влезе направо в покоите на Тилин и просна наметалото си на един стол да съхне. В стъклата на прозорците биеха едри капки дъжд. Сложи шапката си на резбования позлатен гардероб, изтри лицето и ръцете си с кърпа и помисли дали да не смени палтото. Дъждът се беше просмукал на няколко места през наметалото и палтото му беше мокро. Мокро. Светлина!

Изръмжа ядосано, подсуши се с шарената кърпа и я хвърли на леглото. Бавеше се. Надяваше се дори — малко — Тилин да влезе и да си забие ножа в пилона на леглото, за да има повод да се откаже от това, което трябваше да направи. Което беше длъжен да направи. Джолайн не му бе оставила никакъв избор.

Палатът беше устроен просто, стига човек да го знаеше как точно. Слугите обитаваха най-долния етаж, където бяха кухните, а някои спяха и в мазетата. На втория етаж бяха просторните зали за аудиенции и приеми и претъпканите с чиновници канцеларии, а на третия се намираха жилищата за по-маловажните гости, заети сега от сеанчанците от Кръвта. На най-високия етаж бяха покоите на Тилин, както и на особено важни гости като Сурот, Тюон и още няколко. Но дори и палатите си имаха нещо като тавани.

Мат се спря в подножието на стълбището, скрито зад един небиещ на очи завой, пое си дълбоко дъх и бавно се заизкачва. Огромното помещение без прозорци горе, с нисък таван и груби дъски на пода беше разчистено от всичко, което се бе пазило тук преди идването на сеанчанците, и сега пространството беше запълнено с гъст лабиринт от малки дървени килийки, всяка със затворена врата. Тесните коридорчета помежду им се осветяваха от най-прости лампи на железни стойки. Дъждът барабанеше по керемидите на покрива точно над главата му. Той спря на най-горното стъпало, вдиша още веднъж и се увери, че не се чуват ничии стъпки. Някаква жена хлипаше в една от стаичките, но нямаше да се появи някоя сул-дам и да го попита какво търси тук. Сигурно щяха да разберат, че е идвал, но не и преди той да разбере каквото му трябваше, стига да побързаше.

Белята беше в това, че не знаеше коя е килията й. Отиде до първата врата, открехна я и надникна. В единия край на тесния нар кротко седеше жена от Ата-ан Миере в сива рокля, прибрала ръце в скута си. Нарът, един умивалник с канче и кана за вода, както и малкото огледало заемаха почти цялото пространство. На окачалките на стената висяха няколко сиви рокли. Сребристата каишка на ай’дам стоеше изпъната в дъга от сребърния нашийник на врата й до сребърната гривна, окачена на една от закачалките на стената. Можеше с едно пресягане да стигне до която и да е част на стаичката. Дупчиците на мястото на обеците по ушите й и златната халка на носа все още не бяха зараснали и приличаха на рани. Щом вратата се отвори, главата й се вдигна, на лицето й се изписа страх, който бързо изчезна, и тя го загледа умислено. А може би — с надежда.

Мат притвори вратата, без да каже нищо. „Не мога да ги спася всички — сгълча се наум. — Не мога!“ Светлина, колко омразно му беше всичко това!

Зад следващата врата се натъкна на същата гледка, с още три жени от Морския народ, едната от които плачеше на глас в леглото си. Следващата беше с една русокоса спяща жена. И при всичките гривните на ай’дам висяха окачени небрежно на куките. Последната врата затвори припряно, сякаш се беше канил да открадне някоя баничка изпод носа на госпожа ал-Вийр. Русокосата можеше и да не е сеанчанка, но той не искаше да рискува. Чак след още десетина врати Мат издиша облекчено, шмугна се вътре и тихичко затвори вратата.

Теслин Барадон лежеше на нара, опряла лице на дланите си. Черните й очи се размърдаха и го приковаха. Не каза нищо, но гледаше така, сякаш дупки искаше да пробие в черепа му.