Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Много мило от твоя страна — каза тя. — Приятно ми е да разбера, че си добър с дамане. Но трябва да внимаваш. Има мъже, които взимат дамане в леглото си. — Пълничките й устни се свиха отвратено. — Едва ли искаш да те помислят за извратен. — И пак — суровата маска. Всички осъдени — на дръвника.

— Благодаря, че ме предупредихте, върховна лейди — отвърна Мат. Що за мъж трябва да си, за да искаш да легнеш с окаишена жена?

След което все едно изчезна за нея. Защото тя тръгна по коридора все едно, че не е видяла никого. Но сега поне Върховната лейди Тюон изобщо не го притесняваше. Имаше си една Айез Седай, скрита в мазето на „Скитащата жена“ и още две с каишки на дамане, и всички те очакваха проклетият Мат Каутон да им спаси главите. Сигурен беше, че Теслин при първа възможност ще каже всичко на онази Едесина. Три жени, които сигурно щяха да почнат да потропват с крак, ако не успееше много скоро да ги измъкне някак на свобода. Жените обичат да приказват, а като се разприказват, изтървават неща, които не са за казване. А нетърпеливите жени приказват още повече. Заровете в главата си този път не чуваше, но почти чуваше тиктакането на часовник. А сигурно щеше да удари часът и за брадвата на палача. Битки можеше насън да планира, но за тази задачка древните му спомени не предлагаха никакво решение. Някой хитрец му трябваше, някой, свикнал на кроежи и коварства, свикнал да мисли малко по-засукано. Време беше да накара най-после Том да седне и да си поговорят. Както и Джюйлин.

Тръгна да ги търси и неволно си затананика онази… как беше… а — „Слязох долу в герана“. Ами да, слязъл беше на самото дъно, а вече се стъмваше и дъждът плющеше здраво. И както ставаше често, от онези стари-прастари спомени изплува още едно име — на песен на двора Такедо във Фарашел, съкрушен преди повече от хиляда години от Артур Ястребовото крило. Друго име и думите други, но изтеклите години почти не бяха променили мелодията. Тогава се наричаше „Последен бой за Манденар“. И това ставаше.

Понесла грижливо дъсчицата си за писане, Бетамин се заизкачва по стъпалата към претъпкания даманарник. Тапата на шишето с мастило се разхлабваше понякога, а мастилените петна мъчно се чистеха от дрехите. Винаги се пазеше да е в представителен вид, ако се наложи да се яви пред някого от Височайшата кръв. Качваше се, без да говори с Рена, с която днес трябваше да направи прегледа. Имаха си възложена задача и не бяха тук, за да си бъбрят. Така разсъждаваше тя и така разбираше нещата. Докато другите хитруваха, че са се допълнили с фаворитките си дамане, звереха се ококорени в чудатостите по тази земя и умуваха какви ли награди ще спечелят тук, Бетамин предпочиташе да се съсредоточава върху задълженията си. Искаше да й поверят за окаишване най-трудните марат’дамане и два пъти по-усилно се трудеше — и два пъти по-дълго от останалите.

Дъждът най-после беше спрял и в даманарника беше тихо. Днес поне дамане щяха да се поупражняват малко — повечето от тях посърваха, ако се задържат дълго в килийните, а този набързо пригоден даманарник беше определено тесен и претъпкан — но за съжаление днес не й възложиха да разхожда. На Рена никога не й го възлагаха, въпреки че преди време я смятаха за най-добрата дресьорка на Сурот и много я ценяха. Грубичка понякога, но опитна. Преди време казваха, че скоро ще я направят дер’сул-дам, въпреки младостта й. Но нещата се промениха. Винаги имаше повече сул-дам от дамане, но след Фалме се забрави, че Рена е била съвършена, както и Сета, която Сурот взе на служба при себе си след Фалме. Бетамин с удоволствие разменяше на чашка вино клюки за Кръвта и за служещите при тях, но не смееше да сподели мнението си, станеше ли дума за Рена или Сета. Макар че често мислеше за тях и си имаше мнение.

— Ти започни от другата страна, Рена — нареди тя. — Е? Нали не искаш пак да се докладва на Есонде, че си мързелива?

Преди Фалме по-дребната от нея жена удивляваше всички с непоклатимата си самоувереност, но сега пребледня, усмихна се плахо и раболепно на Бетамин и забърза по тесните проходи из лабиринта от дървени килийки, опипвайки в движение косата си, уплашена да не би да е разчорлена. Всички освен най-близките дружки на Рена издевателстваха повече или по-малко над нея, връщаха си го заради предишната й прекомерна гордост. Да не го правиш означаваше да се набиеш на очи — нещо, което Бетамин предпочиташе да избягва, освен в грижливо избрани моменти. Личните си тайни таеше най-дълбоко в себе си и си мълчеше за тайни, за които никой не можеше да допусне, че знае, и искаше да втълпи в главите на всички, че Бетамин Зеами е образецът на съвършената сул-дам. Абсолютното съвършенство: към това се стремеше тя — както в себе си, така и в поверените й дамане.