Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Може пък в този час волята на Алудра да бе поотслабнала. Можеше да му предложи закуска. Беше се измъкнал от палата, без да хапне нищо.

И за да не предизвиква любопитство защо е дошъл, той все пак каза на Енид колко му е била вкусна печената рибка със златна коричка и колко по-вкусно го хранели тук, в сравнение с Тарасинския палат, при това без да му се налага изобщо да преувеличава. Енид наистина беше цяло чудо. Засия от похвалите и за негова изненада вдигна една риба от плочата на печката и я сложи в чиния само за него. Някой в гостилницата щял да почака, каза му тя и постави чинията в края на дългата кухненска маса, махна с черпака и едно ратайче притича да му донесе трикрако столче.

Мат погледна писията със златната коричка и устата му се напълни със слюнка, Алудра щеше да почака. Стомахът му изръмжа. Той окачи наметалото си на куката до вратата към конюшнята, подпря до нея тоягата, сложи шапката на столчето и си нави дантелите на ръкавите, за да не се топнат в чинията.

Докато госпожа Анан се върне и изтърси наметалото си от дъжда, от рибата не бе останало почти нищо, освен вкуса в устата му и няколкото кости в чинията. Свикнал беше да се забавлява с какви ли не чудатости в Ебу Дар, но очите ги остави да го гледат. Бяха от една и съща страна на рибешката глава!

Докато си отриваше устата с ленена кърпа, зад госпожа Анан се шмугна още една жена. Бързо затвори вратата и не свали подгизналото си наметало. Докато ставаше, Мат зърна за малко лицето й и едва не се катурна от столчето. Сметна, че е прикрил добре слисването си с учтивия поклон към двете, но извъртя глава настрана.

— А, много добре, че сте тук, милорд — поздрави го госпожа Анан и подаде наметалото си на едно ратайче. — Бездруго се канех да пратя да ви повикат. Енид, я, моля те, разчисти кухнята и остани да пазиш на вратата. Трябва да поговоря с младия лорд насаме.

Готвачката подкара енергично помощничките си и ратайчетата навън в двора при конюшнята и макар да замърмориха, че вали, и да се завайкаха, че храната щяла да изгори, личеше си, че са свикнали на това, както и Енид. Тя самата бързо излезе през вратата към гостилницата, стиснала като меч дългия черпак, без да се обръща.

— Каква изненада — рече Джолайн Мейза и отметна качулката си. Тъмната й вълнена рокля с дълбоко деколте според местния обичай й стоеше отпусната и изглеждаше износена и опърпана. Но се държеше така безгрижно, че човек нямаше и да го забележи. — Когато госпожа Анан ми каза, че познавала един, който можел да ме изведе от Ебу Дар, изобщо не предположих, че си ти. — Беше хубава, с кестеняви очи, и усмивката й бе топла, почти като на Кайра. А лицето й бе до такава степен лишено от възраст, че все едно на челото й беше изписано „Айез Седай“. С дузина сеанчанци от другата страна на една врата, пазена от готвачка с черпак.

Джолайн свали наметалото и се обърна да го окачи на една от куките, а госпожа Анан се окашля раздразнено.

— Все още не е безопасно, Джолайн — каза тя с тон, все едно че говореше не на Айез Седай, а на някоя от дъщерите си. — Докато не те скрием на сигурно…

Откъм гостилницата изведнъж се надигна врява — чу се възмутеният глас на Енид, че никой не може да влиза, и друг, висок почти колкото нейния, сеанчански, който настояваше да се дръпнела от пътя му.

Забравил за болките в крака, Мат се раздвижи по-бързо от всякога, награби Джолайн през кръста и тупна по задник на пейката до вратата за конюшнята с айезседайката в скута си. Придърпа я към себе си и се престори, че я целува. Беше сигурно най-глупавият начин да й скрие лицето, но не му хрумна нищо по-добро освен да й покрие главата с наметалото. Тя ахна възмутено, но щом най-после чу сеанчанския глас, очите й се разшириха от страх и без да му мисли повече, ръцете й го прегърнаха през врата като змии, а той се замоли на късмета си да не го оставя и погледна към отварящата се врата.

Енид отстъпваше заднишком с възмутени крясъци и налагаше с черпака един со’джин с провиснало на гърба влажно наметало, който я буташе пред себе си. Едър и навъсен, с къса плитка, която не стигаше и до раменете му, мъжът отбиваше със свободната си ръка повечето удари, а малкото, които не успяваше да отбие, изобщо не го притесняваха. Беше първият брадат со’джин, когото Мат бе виждал, и брадата му придаваше малко шантав вид, оставена по дясната страна на брадичката му, нагоре по лявата и спираше точно до средата на ухото му. След него пристъпваше висока синеока жена с бледо лице, отметнала синята си, отрупана с везмо пелерина, закопчана под шията й с голяма сребърна игла с форма на меч, а под пелерината — светлосиня рокля на широки плохи. Късата й черна коса беше подрязана на паница, гладко избръсната отдолу чак над ушите. Все пак беше по-добре от някоя сул-дам с дамане. Малко по-добре. Като разбра, че битката е загубена, Енид се дръпна от пътя на мъжа, но стискаше здраво черпака и гледаше свирепо, готова да му скочи отново, стига госпожа Анан й даде команда.