Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Мара и сега хич не я интересуваше какво иска, а и той не можеше да й обясни. Искрено се надяваше, че само госпожа Анан знае какво се крие в кухнята, и не смяташе да го изблее насред пълната гостилница. Затова съчини набързо някакво обяснение колко му липсвали блюдата на тукашната готвачка и след като изгледа вдигнатата й натрапчиво пола, намекна на Мара, че още повече му липсвала възможността да я вижда. Не разбираше защо показът на малко повече фуста се смята за толкова скандален, след като всяка ебударка, излязла по улиците, показваше половината си гърди. Но щом Мара се правеше на безпътна, можеше да я придума с малко ухажвания. Усмихна й се с най-съблазнителната си усмивка.

Мара обаче го изслуша с половин ухо и хвана минаващата покрай тях слугиня, една писанка с влажни очи, която му беше добре позната.

— Чашата на въздушен капитан Юлан е почти празна, Кайра — скара й се Мара. — А ти трябва да я държиш пълна! Момиченце, като не можеш да си вършиш работата, знаеш ли колко чакат за нея отвън? — Кайра, която беше е няколко години по-голяма от Мара, й отвърна с насмешливо приклякане. И се намръщи на Мат. Докато Кайра се изправи, Мара се обърна и награби едно момче, което стъпваше предпазливо с отрупан с мръсни чинии поднос. — Престани да се мотаеш, Рос! — сопна му се тя. — Работа те чака. Свърши я, че ще те пратя в конюшните и никак няма да ти хареса там, казвам ти!

Рос — той беше най-малкият брат на Мара — я изгледа сърдито и измърмори:

— Кога най-после ще дойде пролетта, че да ида пак да работя на лодките! Място не можеш да си намериш, откакто се омъжи Фриел, щото тя е по-малка от теб, а теб още не са те поискали.

Тя замахна да го зашлеви през устата, но момчето лесно избегна шамара, макар че купчината паници и чинии се разклати и за малко щеше да падне.

— Що не си окачиш фустите на рибарския кей? — викна Рос и побягна.

Мара най-после реши да му обърне внимание и Мат въздъхна. За него окачването на фусти беше ново, но можеше да предположи какво означава по изражението й. Още малко и от ушите й щеше да зафучи пара.

— Ако искаш да ядеш, ела по-късно. Можеш и да почакаш, ако предпочиташ. Но не знам колко.

Усмихна му се злобно. Никой на негово място нямаше да предпочете да чака точно в тази гостилница. Всички столове и пейки бяха заети от сеанчанци и още сеанчанци стояха прави — толкова много, че слугините в бели престилки трябваше да се провират внимателно покрай тях, вдигнали над главите си подносите с храна и пиене. Кайра вече пълнеше чашата на тъмнокожия дребосък и му хвърляше знойните си усмивки, с които беше дарявала преди време Мат. Той така и не разбра защо го изгледа така кисело, но беше имал толкова жени в живота си, че в момента не можеше да ги понася. Впрочем, какво ли означаваше „въздушен капитан“? Трябваше да го разбере. По-късно.

— Ще изчакам в кухнята. Искам да кажа на Енид колко ми харесваха гозбите й.

Тя отвори уста да му откаже, но някаква сеанчанка подвикна високо да й донесат вино. С мрачен поглед, в броня на сини и зелени шарки, с шлем с две пера под мишницата, току-що слязла от стремената и: веднага чашата! Всички слугини бяха заети, така че Мара му направи още една кисела гримаса и се затече да я обслужи, мъчейки се да докара учтива усмивчица. Без голям успех. Мат я изпрати с поклон.

В кухнята го нямаше сладникавия дим от лулите. Носеха се благи ухания на печена риба, на сочни мръвки, които цвърчаха на шишовете, и на почти опечен хляб. Шест ратайчета сновяха под командата на главната готвачка. Облечена в снежнобялата си престилка и стиснала дървен черпак като жезъл на кралица в своите владения, Енид беше най-кръглата жена, която Мат бе виждал. Не смяташе, че ще може да я обгърне с ръце, дори да поискаше. Тя веднага го позна и се ухили лукаво.

— Значи аз излязох правата — посрещна го тя и вдигна черпака към него. — Стисна грешния пъпеш и се оказа, че пъпешът е лъвориб, а ти си един дебел грухчо. — След което отметна глава и закряка от смях.

Мат се ухили насила. Кръв и проклета пепел, наистина всички го знаеха! „Трябва да се махам час по-скоро от тоя проклет град — мрачно си помисли той, — иначе цял живот ще слушам проклетия им смях!“

Изведнъж страховете за златото му се сториха глупави. Сивата плоча на пода точно пред фурните изглеждаше непокътната и по нищо не се отличаваше от останалите. За да я повдигне, човек трябваше да знае хитрината. Лопин и Нерим щяха да му кажат, ако е изчезнала и една жълтица между поредните им посещения. Госпожа Анан кожицата щеше да съдере на крадеца, ако някой дръзнеше да се промъкне, за да краде в хана й. Я по-добре да си ходи.