Робърт Джордан - Сърцето на зимата

След малко по-упорито търсене из града Мат най-после намери леяр на камбани. Майстори на гонгове в Ебу Дар имаше колкото искаш, но само един леяр на камбани с леярна извън западната стена. Майсторът, блед като мъртвец изнервен тип, лееше пот в зноя, лъхащ от огромната желязна пещ. Единственото помещение на нагорещената до изнемога леярна приличаше на камера за изтезания. От таванските мертеци висяха вериги, а от гърлото на пещта бълваха огнени езици, мятаха полудели сенки по стените и почти заслепяваха Мат. И тъкмо след като премига, за да прочисти погледа си, нов огнен взрив го накара да примижи. Плувнали в пот работници заизливаха разтопения бронз в един квадратен калъп, висок цял човешки ръст и половина, свален преди това с помощта на две макари. Други грамадни калъпи като него се виждаха по каменния под, сред цяло гъмжило от по-малки, с най-различна големина.

— Милорд се шегува. — изкиска се принудено майстор Сутома. Не изглеждаше никак весел. Влажната му черна коса бе полепнала по лицето му. Кикотът му отекна кух като бузите му и той не престана да мята намръщени погледи към работниците си. сякаш подозираше, че ще легнат на пода и ще заспят, ако не ги наблюдава зорко. В такава горещина и мъртвец не можеше да заспи. Ризата на Мат залепна на гърба му и чак палтото му започна да подгизва от пот. — Нищо не знам за Илюминаторите, милорд, и изобщо не искам да знам. Безполезни дрънкулки са това фойерверките. Буф — и нищо. Не са като камбаните. Ще ме извини ли милорд? Много работа ме чака. Върховната лейди Сурот е поръчала комплект от тринадесет камбани в чест на победата, най-големите камбани, лени някога. И Калвин Сутома ще ги направи! — Това, че победата бе над собствения му град, като че ли изобщо не притесняваше Сутома той дори се ухили и потри нетърпеливо костеливите си длани.

Мат се опита да размекне Алудра, но жената се държа така, сякаш самата тя е излята от бронз. Е, оказа се доста по-мека от бронз, след като най-накрая му позволи да я прегърне през кръста и да я целуне, но целувките, от които коленете й се разтрепериха, ни най-малко не стопиха непреклонността й.

— Според мен на мъж не трябва да се казва повече от това, което му се полага да знае — каза тя задъхано, седнала до него на възглавничките на пейката във фургона. Не му позволяваше повече от целувки, но в тях беше много въодушевена. Тънките й плитчици с мънистата, които бе започнала да си прави отново, се бяха разбъркали. — Вие мъжете обичате да клюкарствате. Бъбрите, бъбрите, и сами не знаете какво ще изтърсите. Може пък да съм ти казала гатанката само за да те накарам пак да се върнеш, не мислиш ли? — И се захвана отново да си разбърква косата, както и неговата.

Повече нощни цветя обаче не му предложи, не и след като й беше казал за палатата в Танчико. Мат пробва с още две гостувания в леярната на майстор Сутома, но на второто леярят нареди да не го пускат вътре. Той сега леел най-големите камбани, поръчвани някога, и нямало да търпи някакъв тъп чужденец да го занимава с тъпите си въпроси.

Тилин започна да си лакира в зелено по два нокътя на всяка ръка, въпреки че все още не си беше обръснала главата. Но го увери, че скоро щяла и това да направи, като издърпа гъстата си черна коса назад с ръце, застанала пред огледалото с позлатена рамка да види как ще й стои. Нагаждаше се към сеанчанските порядки и той не можеше да я вини за това въпреки навъсените погледи, които Беслан хвърляше към майка си.

Нямаше как да е разбрала нещо за Алудра, но в деня след като нацелува Илюминаторката, сбръчканите като бабички слугини в покоите й изчезнаха, подменени с белокоси жени с още по-мъдри лица. Тилин започна нощем да забива кривия си брачен нож в един от пилоните на ложето, за да й бил подръка, и да разсъждава на глас, за да я чува, как щял да изглежда в прозрачните роби на да’ковале. Всъщност тя забиваше ножа си в пилона не само нощем. Ухилени слугини започнаха да го привикват по всяко време в покоите на Тилин, като само му съобщаваха, че е забила ножа в пилона, и той скоро започна да избягва всяка усмихната жена в ливрея. Не че не му харесваше да спи с Тилин, ако се изключеше фактът, че е кралица, надута като всяка благородничка. И фактът, че го караше да се чувства като мишле, станало играчка в лапите на котка. Но часовете през деня все пак бяха краен брой, макар и повече, отколкото беше свикнал зиме у дома, и той почна да се безпокои дали не е решила да му ги отнеме всичките.

За щастие Тилин започна да прекарва все по-голяма част от времето си със Сурот и Тюон. Приспособяването й, изглежда, включваше приятелство, поне с Тюон. Със Сурот никой не можеше да се сприятели. Тилин все едно беше осиновила момичето, или обратното — момичето я беше осиновило. Тилин малко му казваше за какво са си говорили и то съвсем отгоре-отгоре, а понякога — нищо, но двете се затваряха сами с часове или метяха с полите си коридорите на палата, увлечени в тих разговор, прекъсван от нежен смях. Често по петите им вървяха Анат или Селусия, златокосата со’джин на Тюон, а от време на време — по двама от Смъртната стража, с корави погледи.