Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Аз съм Малкълм Фейд - заяви той. - Върховен магьосник на Лос Анджелис. Знаете какво означава това, нали?

Ема се изкиска несдържано. Съвършения Диего беше зяпнал. Стърлинг беше побелял от ужас.

- Един от нас - продължи Малкълм - струва колкото петстотин от вас. Мога да ви изпепеля за шест секунди и да използвам пепелта, за да напълня плюшено мече за приятелката си. Не че в момента имам приятелка - добави той, - но надеждата крепи човека.

- Ти си върховен магьосник и служиш на нефилимите? -попита Белинда. - След всичко, което те причиниха на долноземците?

- Не се опитвай да използваш жалките си познания върху хиляда години политика срещу мен, дете. Няма да подейства. - Малкълм си погледна часовника. - Давам ви една минута. Всеки, който все още е тук след това, ще бъде подпален.

Никой не помръдна.

Малкълм въздъхна и махна към един калифорнийски пелин, израснал в подножието на стъпалата. Начаса храстът лумна в огън и от него се надигна пушек, ухаещ на пелин. По пръстите на Малкълм танцуваха пламъци.

Последователите се обърнаха и хукнаха към пътя. Ема стоеше неподвижна, докато те се носеха покрай нея, сякаш се бе озовала насред лавина. Само след миг от тях не остана никой, освен Белинда.

Върху лицето й се бяха изписали ужасяваща ярост и още по-ужасяващо отчаяние. Беше изражение, което накара всички да се вкаменят.

Белинда вдигна тъмните си очи към Джулиън.

- Ти - каза тя. - Сега може и да си мислиш, че си ни победил с опитомения си магьосник, ала нещата, които знаем за теб... о, нещата, които бихме могли да съобщим на Клейва. Истината за чичо ти. Истината за това, кой ръководи Института. Истината...

Джулиън беше пребледнял, но преди да успее да помръдне или да каже каквото и да било, въздухът бе прорязан от агонизиращ писък. Стърлинг. Беше притиснал ръце до гърдите си и докато всички, включително и Белинда, се обръщаха, за да го погледнат, той се свлече в тревата. От устата му бликна кръв и оплиска земята. Очите му сякаш щяха да изскочат от страх, коленете му се подкосиха; той задращи в пръстта, пръстенът му с розов скарабей проблесна, а после застина.

- Мъртъв е - каза Кристина слисано и се обърна към Белинда. - Какво направи?

За миг лицето на Белинда остана съвършено безизразно, сякаш и тя бе не по-малко шокирана от останалите, а после заяви:

- Много ти се ще да научиш, нали?

След това се приближи наперено до тялото и се наведе, сякаш за да го разгледа.

Миг по-късно между пръстите на лявата й ръка блесна нож. Разнесе се отвратителен режещ звук, после още един и дланите на Стърлинг се отделиха от китките му. Белинда ги взе, широко усмихната.

- Благодаря. Пазителят ще се радва да узнае, че е мъртъв.

За миг Ема отново видя тялото на Ава в басейна, накълцаната кожа около отсечената й длан. Дали Пазителят винаги настояваше за това много специфично и ужасяващо доказателство, че онези, чиято смърт желае, са мъртви? Ами Белинда? Тя все още беше жива. Дали това не беше някаква дан?

Белинда се усмихна и прекъсна мислите й.

- Довиждане, мънички ловци на сенки - каза тя и се отправи към черния път, вдигнала високо кървавите си трофеи.

Ема направи крачка напред с намерението да изкачи стъпалата на Института, ала Малкълм я спря с жест.

- Ема, остани където си. Кристина, отдръпни се от тялото.

Кристина се подчини, докосвайки медальона на шията си. Тялото на Стърлинг лежеше сгърчено в краката й. От осакатените китки вече не течеше кръв, но земята наоколо бе пропита с нея.

Кристина се дръпна рязко и се бутна в Съвършения Диего. Той вдигна ръка, за да я подкрепи, и за изненада на Ема, тя му позволи. Лицето й бе разкривено от болка, обувката й беше опръскана с кръв.

Малкълм свали ръка и сви пръсти. Тялото на Стърлинг избухна в пламъци. Магически огън, изгарящ яростно, бързо и чисто. За миг тялото засия наситено и се превърна в пепел. Огънят изчезна, оставяйки след себе си само едно обгорено и окървавено петно на земята.

Ема осъзна, че все още стиска Кортана. Коленичи механично, избърса острието в сухата трева и го прибра в ножницата. Когато отново се изправи, очите й потърсиха тези на Джулиън. Той се бе облегнал на една от колоните до входа, а серафимската кама, вече угаснала, висеше от ръката му. Срещна погледа й само за миг; очите му бяха мрачни.

Извърна глава, когато вратата на Института се отвори и Марк излезе навън.

- Свърши ли? - попита той.

- Свърши - отвърна Джулиън уморено. - Поне засега.

Очите на Марк се плъзнаха по останалите - Ема, Кристина... и се приковаха в Диего, който изглеждаше озадачен от тяхната настойчивост.