Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Мантидите. През нощта те вероятно излизаха и изяждаха всичко живо. Ема потрепери и се отправи към пещерата. Вратата на средоточието бе започнала да се отваря, дебела черна линия върху гранита.

Тя погледна тревожно назад - слънцето бе по-ниско, отколкото й се искаше, и превръщаше водите на океана в кръв. Беше паркирала колкото се може по-близо до входа на пещерата, така че да успее да се добере до колата възможно най-бързо, ако излезеше, след като се стъмни. Все по-вероятно изглеждаше обаче, че ще й се наложи да убие поне няколко мантида.

Докато се приближаваше до гладката каменна стена, черната линия се разшири още малко, сякаш я приветстваше. Тя се подпря с една ръка на скалата и надникна в дупката. Лъхна я мирис на морска вода.

Мислите й се върнаха към родителите й.

Моля ви, нека да открия нещо - помоли се тя. - Нека да намеря някаква улика, да открия как това тук е свързано с онова, което ви бе причинено. Моля ви, нека отмъстя за вас.

За да мога да спя нощем.

През процепа зърна бледото сияние на каменния коридор, отвеждащ в сърцето на пещерата.

Стиснала здраво магическата си светлина, Ема прекрачи в средоточието.

Нощта се беше спуснала, небето постепенно придобиваше мастилен цвят, първите звезди вече блещукаха над далечните планини. Кристина седеше с крака върху таблото на пикапа, приковала очи в двуетажната къща в стил ранчо на Каспър Стърлинг.

Познатият й джип беше паркиран под старо маслинено дърво в двора, който бе опасан от ниска стена. Кварталът, който се намираше в съседство до Ханкок Парк, бе пълен със скъпи, но не особено лъскави къщи. Тази на Стърлинг беше затворена, със спуснати капаци и тънеща в мрак. Единственият признак, че си е вкъщи, бе колата на алеята.

Кристина си помисли за Марк, а после й се прииска да не го беше правила. Напоследък често й се случваше - да мисли за Марк и после да съжалява. Положила бе толкова усилия животът й да потече нормално, след като напусна Мексико. Никакви любовни истории с мрачни, изтерзани мъже, независимо колко са красиви.

Не че Марк Блекторн бе мрачен и изтерзан. Само че Марк Блекторн принадлежеше на Кийрън и Дивия лов. Сърцето на Марк Блекторн беше раздвоено.

Освен това имаше мек, дрезгав глас, поразителни очи и навика да казва неща, които преобръщаха света й наопаки. И беше отличен танцьор, доколкото бе видяла. За Кристина танците бяха много важни. Момчета, които танцуват добре, се целуват добре - така твърдеше майка й.

По покрива на Стърлинг пробяга тъмна сянка.

Кристина изскочи от колата за броени секунди, стиснала серафимската си кама.

- Мигел - прошепна тя и оръжието лумна. Знаеше, че магическият й прах бе достатъчно силен, та никой мундан да не може да я види, ала острието й осигуряваше скъпоценна светлина.

Пое напред предпазливо, с разтуптяно сърце. Спомни си какво й бе разказала Ема за нощта, в която Джулиън бе прострелян: сянката на покрива, мъжа в черно. Приближи се до къщата. Прозорците бяха тъмни, пердетата не помръдваха. Всичко бе неподвижно и безмълвно.

Отправи се към джипа. Извади стилито си в мига, в който някаква фигура тупна на земята до нея с едно „умпф". Кристина отскочи назад, докато сянката се изправяше -оказа се Стърлинг, облечен, предположи тя, с нещо, което според представите на мунданите приличаше на тяхното бойно облекло. Черен панталон, черни ботуши, ушито по мярка черно яке.

Стърлинг я зяпна и постепенно лицето му придоби лилав цвят.

-Ти- изръмжа той.

- Мога да ти помогна. - И гласът, и ръката, в която Кристина стискаше камата си, бяха спокойни. - Моля те, нека ти помогна.

Омразата в очите му я слиса.

- Махай се - изсъска той и извади нещо от джоба си.

Пистолет. Малокалибрен, но достатъчен, за да я накара да направи крачка назад. Пистолетите бяха нещо, което рядко се появяваше в живота на нефилимите; нещо, което принадлежеше на мунданите, на техния свят, пълен с обикновени човешки престъпления.

Ала това не означаваше, че не могат да проливат нефилимска кръв или да трошат кости. Стърлинг заотстъпва назад, прицелен в нея, докато не стигна до края на алеята. Тогава се обърна и побягна.

Кристина се втурна след него, но докато стигне до края на алеята, той вече завиваше зад ъгъла на улицата. Очевидно не беше преувеличил - онези, в чиито вени имаше върколашка кръв, действително бяха по-бързи от хората. Дори и от ловците на сенки.

Кристина изруга не особено грубо и се запъти обратно към джипа. Извади стилито със свободната си ръка и като приклекна, нарисува малка проследяваща руна върху колата, малко над гумата.