Дерек Ланди - Да играеш с огъня

Естествено, понякога и се щеше да преживее всичко това директно, вместо през очите на отражението си. Не бе същото да си спомни някоя шега, вместо да я чуе на място. Но това бе още една част от цената, която плащаше.

С тихи движения Валкирия се преоблече в черните дрехи, направени специално за нея, и прибра униформата си под леглото. Откакто Гастли Биспоук й бе ушил „работните“ дрехи, бе пораснала малко, но все още й ставаха, за което бе благодарна. Редовно й спасяваха живота, а и нямаше как да помоли Гастли за нов чифт. В битка с Белия секач той бе призовал земните си елементални сили в отчаян опит да спаси живота си и се бе превърнал в камък. Не го познаваше много добре, но Гастли й липсваше, а и знаеше, че липсва и на Скълдъгъри.

Облече палтото си и отвори прозореца. Вдиша веднъж, бавно и дълбоко. Увери се, че никой не я наблюдава и се покачи на перваза. Остана там за секунда, за да се концентрира. После прекрачи прага като забави спускането си, измествайки въздуха около себе си. Не й се получи съвършено и се приземи малко твърдо, но все пак много по-успешно, отколкото допреди известно време.

Побърза да стигне до кея. Като по-малка, там се срещаше с приятелите си. Надбягваха се до ръба му и се хвърляха напред, като прелитаха над скалите точно под тях, право в искрящата вода. Да, опасно беше, и да, веднъж горкият Джей Джей Пърл си строши коляното на камъните, но рискът правеше каскадата още по-привлекателна. Джей Джей още леко накуцваше, но тя отдавна се бе отчуждила от приятелите си от детинство. Плуването обаче й липсваше. Не й се отдаваше възможност да го прави напоследък.

Скълдъгъри я чакаше в Бентлито, паркирал до един ръждив Фиат. Контрастът бе поразителен, но той винаги бе такъв.

— Добро утро — каза детективът, когато Валкирия се намести на седалката до него. — Добре си се наспала, нали?

— Спах два часа.

— Е, никой не е казал, че е лесно да водиш изпълнен с приключения живот на велик детектив.

— Ти каза, че е лесно.

— Казах, че е лесно за мен. Колата на прекрасната ти леля ли видях пред къщата ви?

— Да, беше вкъщи. — И момичето му разказа за сутрешното гостуване на Берилия.

— Семейна сбирка, значи. Ще ходиш ли?

— И да те оставя да надвиваш лошите без мен? Няма начин. Ще пратя отражението.

— Може да е забавно.

— Да, бе. Забавно. С роднините от страната на мама — може би. Но татковите са просто… странни.

— Така си е. Гордън често говореше за тях. Но не забравяй, че и ти си странна.

Тя го изгледа гневно.

— Не съм странна по техния начин. Аз съм странна по хубав начин. По готин начин.

— Да — съгласи се той със съмнение в гласа. — Мда, такава си.

— Млъквай. Така или иначе, всички братовчеди на татко ще са там със семействата си — някакви хора, които не познавам. Да не говорим за Берилия, Фъргус и Отровните близначки. Така че в общи линии ще бъде ужасно и няма никакъв начин да отида.

— Ами добре, това ми стига.

Скълдъгъри запали двигателя, а Валкирия се свлече надолу в седалката си, докато караха по улиците на града.

— Намери ли нещо за Венгос?

— Един от хората ни на пристанището още не се е върнал. — Детективът носеше обичайната си дегизировка — широкопола шапка, огромни слънчеви очила, къдрава перука и шал, увит около долната част на лицето. — Може би не е нищо особено, но…

— Но Венгос може вече да е тук?

— Ммм, да.

— Лоша работа.

— Не е хубава, факт.

Движеха се по главната улица и Валкирия погледна за кратко през прозореца, докато подминаваха автобусната спирка. Петима очевидно скучаещи тийнейджъри чакаха, облечени в училищни униформи.

— Отражението ми не е там — каза Стефани.

— Може да се е забавило.

Стефани поклати глава:

— Тръгна преди мен.

Бентлито забави ход.

— Какво да правим?

— Сигурно не е нищо особено. Може да е тръгнало по различен маршрут… но и тогава трябваше вече да е тук. Все пак, сигурно не е нищо важно.

Скълдъгъри спря колата и се обърна към нея.

— Използваш това отражение много повече, отколкото трябва. Трябва да очакваш някои странности в поведението му.

— Знам…

— Но искаш да слезеш и да го потърсиш, нали?

— Просто искам да проверя дали всичко е наред. Ще сляза тук и ще тръгна към парка.

— Аз ще се върна на кея, ще се чакаме там.

Валкирия кимна и излезе от колата като преди това се огледа внимателно за зяпачи. Скри се между две сгради. Покатери се по оградата, която отделяше улицата от парка и тръгна през него. Той представляваше малък оазис от дървета, лехи и един фонтан, всичко това скътано зад главната улица. Тук Валкирия бе изиграла много футболни мачове като по-малка.