Дерек Ланди - Да играеш с огъня

Макар да споделяше института само с двамата си помощници, собственикът все още предпочиташе да работи в най-малката и тъмна лаборатория, където и го откриха.

Професор Кенспекъл Граус се озърна объркано, когато Скълдъгъри го повика. Той бе дребен и застаряващ, с буйна бяла коса и малко търпение.

— Пак вие. — Гласът му не преливаше от топлота и гостоприемство. — Какво сега?

— Имаме нещо за вас, професоре. — Скълдъгъри извади спринцовката на Дъск. — Чудехме се дали бихте имал време да анализирате съдържанието.

— О, сякаш си нямам достатъчно друга работа — изпуфтя Кенспекъл. — Валкирия, не съм те виждал от седмици. Нали не се буташ в неприятности?

— Ами, по-скоро обратното — призна момичето.

— Не че съм очаквал друго — отвърна професорът и въздъхна раздразнено. При все липсващите си обноски и странно поведение, той си имаше слабост и това бе Валкирия. — Та, в какво те е забъркал пак?

— В нищо не съм я забъркал — опита се да се оправдае Скълдъгъри.

Валкирия се усмихна.

— Ръкопашни схватки, отвличане, още ръкопашни схватки. Работа, както обикновено. Знаеш как е.

Телефонът на Скълдъгъри иззвъня и той се дръпна настрани, за да говори. Гласът на Кенспекъл веднага омекна:

— Как е рамото? Като миналия месец?

— Много по-добре — рече Валкирия. — Вече и синината изчезна.

— Използвах нова рецепта. — Кенспекъл кимаше доволно. — Съставките на тази не се намират толкова лесно, но трябва да съм сигурен, че за любимите ми пациенти лечебният процес е колкото е възможно по-безболезнен.

— Аз съм от любимите пациенти? — ухили се още по-широко Валкирия.

— Пф. Ти си единственият . — Стефани се разсмя.

— Партньорът ти определено не е. — Скълдъгъри пак се присъедини към тях. — Дай да видя тая спринцовка. Къде я намерихте?

— Падна от джоба на един вампир.

Кенспекъл вдигна спринцовката срещу светлината, заразглежда течността в нея.

— Изумителни създания, вампирите. Два съвсем отделни слоя епидермис. Горният се регенерира, когато слънцето изгрее. Човеци денем, малко по-бързи и силни, ала смъртни. Но нощем…

— Знаем какви са нощем — каза Валкирия.

— М? О, да, разбира се. Имаш опит от първа ръка, нали? Как ли си го получила? А, сещам се. — Той хвърли кос поглед на Скълдъгъри. — Някой без абсолютно никакво чувство за отговорност те е поставил на пътя на някой вампир, който почти те е убил.

— За мен ли става въпрос? — невинно попита Скълдъгъри.

Кенспекъл се начумери и върна вниманието си върху спринцовката.

— И преди съм виждал това, но само веднъж. Рядка комбинация от бучиниш и самакитка. Потиска чудовището у вампира нощем.

— Има смисъл — промълви Скълдъгъри. — Дъск не би вършил работа на Венгос, ако губи контрол след всеки залез.

Кенспекъл поотхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на ризата си.

— Едно време се сблъсках с вампир, едвам се отървах. Затова нося това навсякъде. — Показа им стъкленица, висяща от врата му.

— Светена вода? — попита несигурно Валкирия.

— Светена? Не, не, не. Морска.

— М… ясно… — бавно рече момичето.

— Светената вода не работи — обясни Кенспекъл. — А колове в сърцето няма да ги убият. Обезглавяването помага, но пък то помага в повечето случаи, ще се съгласиш. Вампирската легенда, която обаче е вярна, е тази за течащата вода.

— Окей, това май е единствената, за която никога не съм чувала.

Скълдъгъри се намеси.

— Разказват, че вампирите не могат да прекосят течаща вода. Например не биха могли да минат по мост над река. Всъщност си пресичат мостове без никакво усилие, но истината в легендата идва от солената вода.

— Вампирите са изключително алергични към нея — каза Кенспекъл. — Ако бъде погълната, ще причини оток на гърлото му и ще го задуши. Затова винаги си нося малко.

— Но не би ли трябвало да я погълнат, преди да им подейства? — попита Валкирия.

— Еми, да…

— А как ще накараш вампир да глътне солена вода, преди да те убие?

Кенспекъл замига на парцали.

— Няма значение — побърза да каже Валкирия. — Сигурно ще намериш начин. Например, ъм, да я плиснеш в устата му, преди да те ухапе.

Кенспекъл увеси нос и Валкирия се почувства страшно виновна.

— Оставете ме насаме — скръбно пророни той.

— Съжалявам… — започна Валкирия, но той вдигна ръка.

— Няма нужда. Аз съм медицински и научен гений, но очевидно не и тактически. И като се сетя, че през последните сто и осемдесет години не съм се страхувал от вампири заради тая глупава стъкленица. Идиот.