Дерек Ланди - Да играеш с огъня

Кенспекъл ги остави с тътрещи се стъпки, а Скълдъгъри тупна Валкирия по рамото.

— Поздравления. Току-що върна тристагодишната му невроза. Свършихме си работата тук.

Чувствайки се като гъска, Валкирия последва детектива по обратния път. Подминаха двамата асистенти, Стентор и Сивет, които се боричкаха в една от празните стаи. Валкирия вече не броеше колко пъти е била тук и подобни гледки вече не я изненадваха. Асистентите им махнаха и пак се сборичкаха.

Първо Валкирия, а след това и Скълдъгъри премина през екрана, който угасна миг по-късно. Когато слязоха от платформата, завесата се затвори.

— Кой беше на телефона? — попита момичето, опитвайки се да забрави какво бе сторила на Кенспекъл.

— Върховният маг. Пак ни проверява. Нетърпението му да открие барона го прави доста… сприхав.

— Винаги е такъв.

— Явно е решил да покорява нови висоти.

— Ще ми се Мериторий да беше жив. Беше добър Върховен маг. Гилд е като… политик, все едно постоянно търси как да угоди на този или онзи.

Излязоха от киното на слънце. През целия път до Бентлито Скълдъгъри не продума.

— Трябва да срещнем Танит в библиотеката, така че ще те оставя там и ще се видим по-късно, става ли?

— Къде отиваш?

— Никъде. Имам… неща за вършене.

— Защо се запъна?

— Моля?

— Запъна се. Имаш… неща за вършене. Защо се запъна?

— Без причина, просто…

— Наумил си си нещо.

— Не…

— Тогава защо се запъна?

— Качвай се. — Тя се качи. И той се качи. — Колан.

— Защо се запъна?

Главата му увисна на гръбначния стълб.

— Защото съм си наумил нещо.

— И защо не мога да дойда с теб?

— Защото е нещо потайно.

— Обещаваш ли да ми кажеш по-късно?

— Да.

— Ами, добре тогава. Да тръгваме.

По стълбите към библиотеката на Чайна Сороуз Валкирия подмина мъж без сянка. Когато изкачи стълбището, Чайна тъкмо прекосяваше коридора от библиотеката към апартамента си.

— Валкирия, колко се радвам да те видя пак толкова скоро. — Носеше светлозелена пола, а сакото й бе по-наситенозелено от хиляда натрошени смарагди. Огърлицата й бе невероятна.

— Това е прекрасно — каза Валкирия.

— Нали? Струваше животите на двама чудесни мъже. От време на време им отдавам почит като я нося. Понякога пък я нося, защото си отива с тази пола. Ще влезеш ли?

— Разбира се. — Двете влязоха в апартамента на Чайна, а Валкирия затвори вратата зад себе си. Никога не би си го признала, но обожаваше жилището на магьосницата. Килимът бе богат, сложно изтъкан, цялата обстановка бе елегантна и непретрупана, а през прозорците Дъблин изглеждаше по-красив и романтичен, отколкото някога е бил.

— Нещо ново? — попита Чайна, докато преглеждаше купчина писма.

— Не особено. Нападнаха ме по-рано днес.

— О?

— Вампир и слугите му.

— Не ги понасям тия твари. Ухапят ли те, две нощи си безмозъчен роб и ако не те излекуват дотогава, на третата ставаш като тях. Толкова ужасно състояние. Научи ли му името, по някаква случайност?

— Дъск.

— Да, познавам Дъск. Злопаметен е. Един мой сътрудник му пресече пътя веднъж. Отне му години, но Дъск накрая го откри и му причини една никак небърза смърт. Много кръв, писъци и… — Тя се поопомни и се усмихна. — Извини ме. Признавам си, напоследък съм в много лошо настроение. Заради цялата тази работа с Гротескния всичко, за което съм работила толкова много — библиотеката ми, колекцията ми, влиянието ми — може да изчезне за миг.

— Както и целия останал свят — припомни й Валкирия.

— Да. Това също би било неприятно. — Чайна остави писмата. — Видя ли го вече? Барона?

— Не, още не.

Чайна се настани на пищната, но тапицирана с вкус кушетка.

— Необичаен мъж. Обича да се мисли за директен. Нищо подобно. Приличат си с Нефариан Серпин по чувството си за превъзходство над останалите, но докато Серпин беше независим и обслужваше собствените си интереси, баронът изпълняваше дълга си със себеотрицание и сляпа отдаденост. Венгос иска да довърши започнатото от Серпин. За него завръщането на Безликите винаги е било единственото важно нещо на този свят.

— Сякаш добре го познаваш.

— О, да. Скълдъгъри не ти ли каза? И аз почитах Безликите едно време.

Кръвта се дръпна от лицето на Валкирия.

— Какво?!

— Явно не ти е казал — усмихна се Чайна. — Семейството ни почиташе тъмните богове. Брат ми рано-рано отхвърли доктрините на Безликите, но на мен ми отне по-дълго. Докато още ги почитах обаче, се присъединих към група единомислещи, от които част бе и баронът. Помниш ли, когато ти казах, че няма нищо по-опасно от фанатика? Бяхме опасни дори по стандартите на фанатиците.