Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Скоро в далечината се показаха светлините на хиляди лагерни огньове. Гоблините бяха разположили съгледвачи в близост до Грамадата на Келвин и Дризт бързо разбра, че няма да може да продължи на юг. Елфът прекрати преследването и тръгна да си потърси по-добра позиция, високо в планината.

Точно преди зазоряване бе времето, когато привикналите с мрака очи на елфа виждаха най-добре и макар да бе изтощен, Дризт бе твърдо решен дотогава да си намери добро място за наблюдение. Бързо се заизкачва по скалите и скоро достигна южните склонове на планината.

Оттам видя огньовете, които обграждаха Брин Шандер. Още по на изток останките на Каер Кьониг и Каер Диневал тлееха. Откъм Термалайн се носеха дивашки крясъци и Дризт разбра, че градът на Маер Дуалдон бе в ръцете на врага.

Тогава сумракът, предхождащ зората, изсветли нощното небе и нови и нови гледки започнаха да се разкриват пред очите на елфа. Дризт незабавно обърна поглед към долината на джуджетата и се успокои, когато видя, че скалите в южната й част бяха срутени — хората на Бруенор и Риджис, както предположи елфът, бяха в безопасност.

Ала гледката на Брин Шандер съвсем не бе толкова успокояваща. Вярно, че бе чул хвалбите на пленения орк, видял бе и следите, и лагерните огньове на войската. Въпреки това елфът бе слисан при вида на огромните пълчища, които изпълваха земите наоколо.

Гледката го изуми.

— Колко гоблинови племена си събрал, Акар Кесел! — възкликна той. — И колко великани те наричат свой повелител!

Жителите на Брин Шандер щяха да оцелеят само докогато Кесел им позволеше. Срещу такова множество те бяха напълно безсилни.

Смаян, елфът се обърна и тръгна да търси някоя дупка, в която да си почине. Нямаше как да помогне на хората сега, а пък изтощението само засилваше отчаянието му и му пречеше да мисли.

В този миг някакво странно раздвижване в полето далеч под него привлече вниманието му. Разстоянието бе твърде голямо и елфът виждаше войската само като тъмна маса, ала все пак успя да разбере, че демонът бе излязъл пред редиците им. Дризт ясно видя как чудовището, което от това разстояние бе само едно черно петно закрачи към портите на Брин Шандер. Там, само на стотина метра от стените на града, демонът спря. Още веднъж Дризт усети свръхестественото присъствие на мощната магия, която бе почувствал и преди. Като туптящото сърце на живо същество пулсираше незнайният предмет в хищните ръце на демона.

Гоблините бързо се приближиха, за да наблюдават зрелището, но гледаха да се държат на почтително разстояние от непредсказуемия, жесток капитан на Кесел.

— Какво е това? — попита Риджис, притиснат от струпалите се по стените на Брин Шандер хора.

— Демон — отвърна Касиус. — Огромен демон.

— Защитата ни бледнее пред него! — извика Гленсатер. — Как бихме могли да се надяваме да устоим срещу такъв могъщ враг!

Демонът се приведе към земята, погълнат от ритуала. Постави кристала върху тревата и отстъпи назад. Неразбираемите думи на древното заклинание, които чудовището изричаше, ставаха все по-силни и по-силни, докато сивотата на небето се разсея — слънцето изгряваше.

— Стъклена кама? — недоумяващо каза Риджис при вида на туптящия предмет.

И тогава първият лъч на слънцето сякаш запали хоризонта. Кристалът проблесна и призова светлината. И толкова голямо бе могъществото на магическия предмет, че слънчевият лъч сякаш се пречупи и се вля в него, отдавайки му цялата си енергия.

Кристалът отново проблесна. Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-силно вибрираше той, жадно поглъщайки светлината и заключвайки я в ненаситното подобие на Креншинибон.

Онези, които гледаха от стените на Брин Шандер, извикаха от ужас. Нима Акар Кесел имаше власт над самото слънце? Единствено Касиус бе достатъчно мъдър, за да запази присъствие на духа и да свърже силата на кристала със слънчевата светлина.

Внезапно отломъкът започна да расте. Той ту се разширяваше, ту се свиваше леко, докато мощта, скрита в сърцевината му, набираше сила за следващия изблик на енергия. Всичко около него бе потопено в полумрак — кристалът алчно поглъщаше и най-малкия лъч светлина. Бавно, но сигурно, отломъкът се разширяваше, върхът му започна да се издига все по-нависоко и по-нависоко. Хората на стената и чудовищата в полето извърнаха очи — мощта на Кришал Тирит ги заслепяваше. Единствено елфът, който се намираше достатъчно далеч и демонът, който бе достатъчно могъщ, видяха как бе издигнато още едно копие на Креншинибон. Третата Кришал Тирит оживя. Ритуалът най-сетне свърши и кулата освободи слънцето. За миг всичко наоколо бе обляно от ярката утринна светлина.