Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Двата лъча се движеха все по-бързо, започнаха да светят все по-ярко и по-ярко. Много скоро цялата основа на кулата засия в зелено и толкова ярка бе тази светлина, че хората заизвръщаха очи от нея. В този миг, от Кришал Тирит излязоха два ужасяващи трола. Всеки от тях държеше в ръцете си по едно богато украсено огледало.

Светлините първо забавиха движението си. После напълно спряха.

Гледката на отвратителните тролове изпълни жителите на Брин Шандер с погнуса, ала всички искаха да разберат какво става и останаха по местата си. Чудовищата отидоха право до подножието на хълма, върху който се намираше престолният град и застанаха един срещу друг. Огледалата в ръцете им бяха обърнати така, че гледаха едно към друго, като в същото време и двете улавяха отражението на Кришал Тирит.

От кулата излязоха два лъча светлина, всеки от тях се отрази във всяко от огледалата и се съедини с другия по средата между троловете. Внезапно кулата потрепери и нещо подобно на светкавица потопи земята между двамата трола в димен воал. Когато димът се разпръсна, двата лъча бяха изчезнали, а на тяхно място стоеше образът на слаб, прегърбен човек, облечен в червени, копринени одежди.

Гоблините отново паднаха на колене и скриха лицата си. Акар Кесел бе дошъл.

Той обърна очи към стената, там, където стоеше Касиус и тънките му устни се разкривиха в самонадеяна усмивка:

— Добра среща, представителю на Брин Шандер! — изсмя се презрително той. — Добре дошъл в моя красив дом!

Сега вече смехът му бе студен и жесток.

Касиус разбра, че магьосникът го бе разпознал, макар той самият никога да не го бе виждал и да не знаеше откъде го познаваше Кесел. Той се обърна към Риджис и Гленсатер, ала и те не можаха да му отговорят.

— О, да, аз те познавам, Касиус — продължи Кесел. — Добра среща и на теб, добри ми Гленсатер. Трябваше да се досетя, че и ти ще бъдеш тук — народът на Източен пристан се слави с това, че винаги е готов да се присъедини към всяка обща кауза… колкото и безнадеждна да е тя!

Сега бе ред на Гленсатер да обърне изумен поглед към приятелите си. Но и той, както и Касиус, не получи никакво обяснение.

— Ти ни познаваш — обърна се Касиус към призрака на Кесел, — ала ние не знаем кой си. Това ти дава преимущество над нас.

— Това ми дава преимущество? — престори се на възмутен Кесел. — Глупави човече, та аз имам всяко възможно преимущество над вас.

Сухият смях отново се разнесе.

— Само че вие ме познавате — спря да се смее Кесел и продължи. — Или поне Гленсатер ме познава.

Представителят на Източен пристан смаяно сви рамене в отговор на въпросителния поглед на Касиус. Това като че ли ядоса Кесел.

— Прекарах няколко месеца в Източен пристан! — сопна се той. — Под маската на чирак на един магьосник от Лускан. Хитро, не мислиш ли?

— Помниш ли го? — тихо попита Касиус. — Може да се окаже много важно.

— Възможно е да е отсядал в Източен пристан — също така тихо му отвърна Гленсатер, — макар че вече има пет години, откакто в града ми не са идвали гости от Домовата кула. Ние сме отворен град и непрекъснато посрещаме всякакви чужденци, които пристигат с търговските кервани. Казвам ти истината, Касиус, изобщо не си спомням този човек.

Кесел бе изпълнен с ярост. Той нетърпеливо тропна с крак, а устните му се свиха в нацупена гримаса, като обидено дете.

— Може би този път ще запомните завръщането ми в Десетте града, глупаци! — изкрещя той и като вдигна ръце, се провикна:

— На колене пред Акар Кесел, тиранина на Долината на мразовития вятър! Вашият повелител дойде, жители на Десетте града!

— Не прибързваш ли малко… — започна Касиус, но магьосникът гневно го пресече.

— Никога не ме прекъсвай! — изкрещя Кесел.

Вените на врата му изпъкнаха и затуптяха, лицето му почервеня от ярост.

Изумен, Касиус млъкна и Кесел успя да възвърне част от самообладанието си.

— Скоро ще се научиш как да се държиш, горди Касиус — заплашително процеди магьосникът, — много скоро!

И като се обърна към Кришал Тирит, Кесел изрече някаква заповед. За миг кулата потъмня, сякаш бе заключила слънчевите лъчи и не искаше да освободи отражението им. След това в сърцевината й започна да пулсира светлина, която като че ли идваше от самата кула, а не бе просто отражение на слънчевата. Цветът й се менеше и непрестанно преливаше в нови и нови оттенъци, докато тя се издигаше и обточваше стените на Кришал Тирит.

— Коленичете пред Акар Кесел! — повтори магьосникът, а сърдитото изражение все още не бе напуснало лицето му. — Вижте великолепието на Креншинибон и оставете всяка надежда!