Рей Бредбъри - Вятър откъм Гетисбърг

В осем и трийсет вечерта той чу резкия пукот отдолу, откъм театъра.

— Пожар — помисли. — Не е. Тогава е изстрел.

Миг по-късно той чу силен шум от гласове, който ту се надигаше, ту притихваше като океан, замрял внезапно в изненада от някое свличане. Хлопна се врата. Някой тичаше.

Един от разпоредителите влетя през вратата и се огледа бързо наоколо, сякаш бе сляп; лицето му бе бледо и той се опитваше да каже нещо, което не се чуваше.

— Линкълн… Линкълн…

Бейс погледна от бюрото си.

— Какво става с Линкълн?

— Той… Застреляха го…

— Ама че шега! Е?

— Застрелян е. Не разбирате ли? Застрелян. Наистина. Застрелян за втори път!

Разпоредителят излезе несигурно, като се придържаше към стената.

Бейс почувства как се изправя.

— О, за бога!…

Той се втурна и изпревари разпоредителя, който го усети и се затича редом с него.

— Не, не — казваше Бейс. — Това не се е случило. Не би могло да стане. Не, не би могло…

— Застрелян е — рече разпоредителят.

Тъкмо завиваха по коридора, когато вратите на театъра се отвориха с трясък и една тълпа, или поточно шайка, завика, закрещя, запищя, или просто се питаше слисано:

— Къде е? Ето го! Това ли е? Къде е? Кой го направи? Този ли? Този? Дръжте го! Внимавайте! Стой!

Двама пазачи се втурнаха да видят какво става; те блъскаха, дърпаха и завиваха ту тук, ту там, а между тях един човек се мъчеше да се скрие от тълпата, от теглещите го ръце и от юмруците, които се вдигаха и спускаха. Хората се пресягаха, биеха, блъскаха, удряха с пакети и със слънчобрани, които приличаха на хвърчила в силен вятър. Жени се въртяха в кръг като замаяни, търсеха приятелите си и скимтяха. Мъжете ги измъкваха с викове, за да се промъкнат до центъра, където пазачите блъскаха, бутаха и отстъпваха назад, а малтретираният човек криеше нараненото си лице с разперени пръсти.

— Боже мой, боже мой! — замръзна Бейс, започнал вече да вярва. Той загледа сцената пред себе си. После се втурна напред: — Оттук! Отстъпете назад! Отдръпнете се! Тук! Тук!

Неизвестно как, но тълпата бе разделена и една врата се разтвори широко, за да ги пропусне, след което се затвори с трясък.

Отвън тълпата удряше и заплашваше с проклятия и беди, нечувани от жив човек. Цялата сграда на театъра се тресеше от приглушения вой, виковете и заплахите.

Бейс продължи да гледа разтърсваните, извивани дръжки и хлопащите ключалки, преди да се обърне към пазачите и човека, свит между тях.

Внезапно Бейс отскочи назад, сякаш някоя още по-неоспорима истина бе изтрещяла в пътеката между редовете.

Макар и смътно, той бе почувствал как левият му крак подритва нещо, което се завърта като плъх, преследващ опашката си по килима под столовете. Той се наведе, потърси пипнешком с лявата си ръка, напипа и хвана още неизстиналия пистолет, огледа го с невярващи очи и го пъхна в джоба на сакото си, докато слизаше заднишком по пътеката. Мина повече от половин минута, преди той да си наложи да се обърне и погледне фаталната сцена с фигурата в средата на сцената.

Ейбръхам Линкълн седеше в своя изрязан от дърво стол с високо облегало и главата му бе наведена напред под непривичен ъгъл. Широко разтворените му очи гледаха в празното. Големите му ръце бяха леко отпуснати върху страничните облегалки, сякаш се канеше всеки миг да смени положението си, да се изправи и да заяви, че критичният момент е отминал.

Понесен сякаш от студен поток, Бейс се качи по стъпалата.

— Светлина, дявол да го вземе! Повече светлина!

Изглежда невидимият осветител си спомни за какво служеха прекъсвачите. В тъмнината просветна.

Бейс заобиколи човека, седящ на стола върху сцената, и се спря.

Да. Ето я. Съвсем ясна дупка от куршум в долната част на черепа, зад лявото ухо.

— Sic semper tyrannis 1 1 Такъв е краят на тираните (лат.). — Б.пр. — обади се отнякъде глас.

Бейс рязко вдигна глава.

Убиецът, сложен на последния ред, погледна надолу, но когато видя, че Бейс не отделя очи от Линкълн, заговори на себе си, обърнат към партера:

— Sic…

Той млъкна. Почувства рязко движение отзад. Юмрукът на единия от пазачите се издигна така, сякаш самият човек нямаше нищо общо с това. Същият юмрук вече се спускаше, за да накара убиеца да замлъкне, когато…

— Спрете! — каза Бейс.

Юмрукът се спря по средата и се отдръпна назад към пазача с гняв, примесен с объркване.

— Не — мислеше си Бейс, — не мога да повярвам. Тук няма нито човек, нито пазачи, нито… — обърна се отново той, за да види дупката от куршума в черепа на убития вожд.