Рей Бредбъри - Вятър откъм Гетисбърг

Да, именно в този ден се разнесоха и първите неистови смехове, но Фипс изобщо не им обърна внимание, а просто каза:

— Всички ние трябва непременно да застанем точно там, където вятърът духа откъм Гетисбърг. Само на това място се чува добре.

И той разпредели гордостта си между тях. Един получи електрическата част, друг — великолепния череп, трети трябваше да улови гласа и думите, на други се падна скъпоценната кожа, косата и отпечатъците от пръстите. Да, макар че бе Линкълн, неговият допир трябваше да бъде откопиран и съхранен също така, както на всички останали!

Тогава подигравките не спираха.

Те знаеха много добре, че в същност самият Ейб никога няма да говори, или да се движи. Всичко щеше да бъде пресметнато и изписано в счетоводните книги; щяха да пострадат само данъците.

Но месеците се проточиха в години и техните възторжени викове се превърнаха в разбиращи усмивки и стъписано подхилване. Те приличаха на банда момчета, запалени привърженици на някакво потайно и дразнещо весело погребално дружество, което в полунощ се събира в мраморни гробници, а на утрото се разпръсва из гробищата.

Командата, посветила се на възкресяването на Линкълн, набъбна и преуспя. Не някой смахнат, а цяла група маниаци се заловиха да тършуват из архивите с вестникарски новини, да измолват и направо да отмъкват смъртни маски, да зариват и да отриват нови пластмасови кости.

Някои обикаляха бойните полета от времето на Гражданската война, надявайки се, че историята, родена с утринния вятър, може да развее дрехите им като знамена. Други скитаха из октомврийските полета около Салем и потъмняваха на отиващото си слънце, докато душеха въздуха с наострени уши, готови да уловят нехванатия глас на някой висок и слаб адвокат 2 2 Намек за външността на Линкълн. — Б.пр. , жадни за отглас в защита на тяхното дело.

И нямаше друг по-загрижен и бащински горд от самия Фипс до оня месец, когато роботът бе изпънат върху родилната маса, където лагерите трябваше да влязат в своите черупки, да се вгради говорният механизъм, да се почистят каучуковите клепачи, за да заемат мястото си върху дълбоките тъжни очи, които бяха стояли дълго време непокрити и бяха видели твърде много. Благородните уши бяха прикрепени така, че да чуват само изгубеното време. Дългите ръце с изпъкнали стави бяха закачени като махала, за да отчитат това време. После нахлузиха материали за костюм върху голотата на дългия човек, зашиха копчетата и закрепиха вратовръзката му — тази група шивачи, не, Ученици в светлото и прекрасно великденско утро, застанали по Ерусалимските хълмове, готови да се отдръпнат от скалата, а Той да се изправи от вика им.

И ето че в последния час от последния ден Фипс ги остави отвън, за да привърши всички дреболии по полегналата плът и дух; най-после той отвори вратата и им каза, но не буквално, разбира се, а доста образно, да го вдигнат на раменете си за последен път.

После мълчаливо гледаха как Фипс извиква над старото бойно поле и отвъд, че гробът не е място за него и той трябва да стане.

Тогава Линкълн, дълбоко в своята студена мраморна гробница в Спрингфилд, се обърна в сънищата си и засънува, че се е събудил.

Изправи се.

И заговори.

Иззвъня телефон.

Бейс подскочи.

Спомените изчезнаха.

Телефонът, закрепен на една от стените на отдалечената сцена, не млъкваше.

— Боже мой — помисли си той и изтича да вдигне слушалката.

— Бейс, ти ли си? Обажда се Фипс. Току-що говорих с Бък и той ми каза да прескоча. Спомена нещо за Линкълн…

— Няма нищо — отговори Бейс. — Нали познаваш Бък? Сигурно се е обадил от най-близкия бар. Аз съм в театъра. Всичко е наред. Единият от генераторите нещо отказа. Току-що привършихме ремонта.

— Значи на него му няма нищо, така ли?

— Бомба е — отговори той, но не можа да отдели очи от свитото тяло, докато си мислеше: — Боже, какъв абсурд!

— Тогава… идвам.

— Не, недей!

— За какъв дявол крещиш така?

Бейс прехапа езика си, въздъхна дълбоко, затвори очи, за да не гледа онова нещо върху стола и каза бавно:

— Фипс, аз не викам. Слушай. Току-що светна отново. Не мога да задържам повече тълпата. Кълна ти се…

— Лъжеш.

— Не, Фипс!

Но Фипс прекъсна.

— Десет минути! — помисли с ужас Бейс. — Той ще бъде тук след десет минути. Още десет минути и човекът, извадил Линкълн от гроба, ще се срещне с човека, който го върна пак там…

Той трепна. Някакъв лудешки импулс го караше да се втурне зад кулисите, да пусне записа, за да види кои части от падналото същество ще се раздвижат, кой крайник ще реагира и кой ще остане неподвижен… Това бе лудост. Утре щеше да има достатъчно време.