Рей Бредбъри - Вятър откъм Гетисбърг

Бейс прекрати неспирния си ход и каза:

— По същата причина и аз веднъж оставих една пеперуда да отлети.

— Не — рече бързо Бут и добави: — Не е по същата причина. Веднъж една пеперуда кацна и на моята ръка. Тя отваряше и затваряше крилцата си, докато си почиваше. Знаех, че мога да я смачкам. Но не го направих само защото ми беше ясно, че след десет минути или час някоя птица ще я изяде. Ето защо я оставих да отлети. Но костенурките?! Те се търкалят из задните дворове и живеят вечно. Затова отидох и взех тухлата, а после ми беше мъчно цели месеци. Може би все още ми е мъчно. Вижте…

Ръцете му трепереха.

— Добре — каза Бейс, — но какво общо има всичко това с присъствието ти тук тази вечер?

— Как така общо?! — извика Бут, гледайки към Бейс сякаш той бе смахнатият. — Та вие не слушахте ли? По дяволите, аз завиждам! Завиждам на всичко, което работи безпогрешно, което е съвършено, което е хубаво само по себе си и което трае, независимо какво е то. Завиждам!

— Но ти не трябва да завиждаш на машините.

— По дяволите, защо да не трябва? — Бут се вкопчи в облегалото на стола пред себе си и бавно се изтегли напред, загледан в сгърбената фигура, която седеше на стола с високото облегало в средата на сцената. — Нима в деветдесет и девет на сто от случаите машините не са били по-съвършени от хората, които сте познавали? Говоря за хора, които сте познавали истински . Е, машините не работят ли безпогрешно? Колцина хора, които можете да назовете по име, ще направят същото за една трета или за половината от това време? Ей онова проклето нещо, онази машина, не само изглежда съвършена: тя говори и действа безпогрешно. Нещо повече. Ако я смазвате, навивате и поддържате, тя ще изглежда, ще говори и ще действа точно, безпогрешно и красиво още сто или двеста години, след като аз отида в земята! Дали завиждам? По дяволите, да, разбира се!

— Но една машина не знае какво представлява.

— А аз знам, чувствам го! — отговори Бут. — Може да съм отвън, но виждам в нея. Винаги съм бил вън от тези неща. Никога в тях. Машината може. Аз не мога. Построена е да върши съвсем точно едно-две неща. А аз, каквото и да правя, колкото и да уча, да знам, или да се опитвам да постигна до края на живота си, никога не ще стана така безупречен, точен, вбесяващ и заслужаващ унищожение като онова нещо там, оня човек, онази вещ, онова същество, онзи президент…

Той се бе изправил и крещеше към сцената, отдалечена на осемдесет фута от него.

Линкълн не каза нищо. Машинното масло, събрано на пода под стола, блестеше.

— Оня президент… — мърмореше Бут, сякаш най-после бе стигнал до самата истина, — оня президент! Да. Линкълн. Не разбирате ли? Той е умрял отдавна. Не може да бъде жив. Просто не може. Това не е вярно. Преди сто години, а отново е тук. Веднъж са го застреляли, после са го погребали, а той все още е тук и това няма край. Утре, в други ден и във всички дни след тях. Неговото име е Линкълн, а моето — Бут… Това просто трябваше да се случи…

Гласът му заглъхна. Очите му избледняха.

— Седни — каза му тихо Бейс.

Бут седна и Бейс кимна към другия пазач:

— Почакайте отвън.

Когато пазачът излезе и го остави само с Бут и притихналото нещо на стола, Бейс се обърна бавно и погледна убиеца. Обмисли внимателно думите си и каза:

— Добре, но това не е всичко.

— Как така?

— Ти не спомена всички причини, заради които си тук тази вечер.

— Споменах ги.

— Само си мислиш, че е така. Ти се самозаблуждаваш. Всички романтици го правят. По един или друг начин. И Фипс, който измайстори тази машина. И ти, който я унищожи. А всичко е много по-просто: иска ти се да видиш снимката си във вестниците, нали така?

Бут не отговори, но рамото му трепна едва забележимо.

— Нали искаше цялата страна да те види по кориците на списанията, а?

— Не.

— А да се показваш по телевизията?

— Не.

— Или интервюта по радиото, а?

— Не.

— Искаше да има процеси и юристите да спорят дали човек може да бъде съден за убийство на заместник…

— Не!

— В същност за покушение върху човекоподобна машина, нали така?

— Не!

Сега Бут дишаше тежко, а очите му се въртяха като на обезумял човек. Бейс продължи:

— Не е малка работа двеста милиона души да говорят за теб утре сутринта, следващата седмица, следващия месец, следващата година!

Мълчание.

Но в ъгъла на устата на Бут се появи усмивка, подобна на капчица слюнка. Той вдигна ръка, за да я отстрани.

— Струва си да продадеш собствената си версия за случилото се на международните пропагандни сдружения за някоя тлъста сумица, а?