Рей Бредбъри: Студеният вятър и топлият

— Боже мили, това пък какво е?

— Кое?

— Човече, ти сляп ли си? Гледай?

Гарити, служителят при асансьора, се загледа натам, където сочеше портиерът.

В дъблинското утро през главния вход на Ирландски кралски хотел влезе висок грациозен мъж на четиридесетина години, който прекоси преддверието и се отправи към регистрацията, следван от петима по-ниски и също така грациозни младежи и от облак птича песен; всички размахваха ръце във въздуха; очите им се присвиваха, примигваха и блестяха; устните им бяха свити; те смръщваха и отпускаха челата си, които ту побледняваха, ту поруменяваха, а може би и двете неща ставаха едновременно; гласовете им бяха ту безпогрешна пикола, ту флейта, ту мелодичен обой, но винаги в хармония. Шестимата изпълняваха отделни партии, но те бликаха заедно, преливайки се една в друга — същински облак от самосъжаление, докато те цвъртяха и натякваха за несгодите на пътуването и жегата, в която кордебалетът бе летял и повръщал; сега обаче те преминаха с цялото си красноречие и свежия си дъх на одеколон покрай смаяния портиер и замръзналия на мястото си служител при асансьора. После спряха с грациозно побутване при регистрацията, а управителят погледна нагоре и бе залят отвсякъде от тяхната музика. Очите му станаха кръгли като окръжности без център.

— Какво бе това? — пошепна Гарити.

— Питай, ако си нямаш работа — каза портиерът. В същия миг сигналните лампи на асансьора засвяткаха и звънецът иззвъня. Гарити трябваше да откъсне поглед от групата на летовниците и да се понесе нагоре, към небето.

— Моля ви — каза високият фин мъж, леко посивял в слепоочията, — бихме искали една стая.

Управителят се сети къде се намира и каза:

— Имате ли резервация, господине?

— Боже мой, каква резервация! — каза по-възрастният човек, докато другите се захилиха. — Прелетяхме неочаквано от Таормина — продължи високият мъж с тънко изваяните черти на лицето и влажните светлокафяви устни: — Дългото лято така ни бе омръзнало, че всички казаха: „Трябва ни пълна промяна. Нека направим нещо откачено.“ „Какво?“ — попитах аз. „Ами кое е най-невероятното място на този свят? Кажете го и да отидем там.“ Някой спомена за Северния полюс, но това бе глупаво. Тогава аз извиках: „Ирландия!“ Всички изпопадаха. А след като врявата стихна, се втурнахме към летището. Сега слънчевата светлина и сицилийското крайбрежие ни приличат на лимонов шербет и се сливат с нищото. А ние дойдохме тук, за да направим нещо… тайнствено!

— Какво е то? — попита управителят.

— Не знаем точно — каза високият мъж, — но щом го видим, ще разберем, че е същото. То може да се случи, а може и ние да го накараме да се случи, нали така, съдружници?

Съдружниците отговориха с неясно хихикане.

— Ако вие — рече благосклонно управителят — ми кажете какво търсите в Ирландия, бих могъл да ви…

— В никакъв случай — каза високият мъж. — Ние ще се поразмърдаме, ще подушим тук-там и ще опипаме вятъра, за да видим какво ще ни каже. А когато решим загадката и намерим онова, за което сме дошли, вие ще разберете за нашето откритие от крясъците и виковете, нададени от малката ни туристическа група.

— Ама че го рече! — каза с приглушен глас портиерът.

— Е, приятели, да се запишем.

Водачът на летовището се пресегна към ожулената писалка — собственост на хотела; тя му се видя мръсна и затова той извади своята съвършено чиста четиринайсеткаратова златна писалка, с която написа с неясни, но много красиви светлочервени букви името „Дейвид“, последвано от „Снел“, тире и „Оркни“. Отдолу добави: „и приятели“.

Управителят гледаше като хипнотизиран писалката, преди да се сети отново за своята роля в цялата тази работа.

— Господине — рече той, — не съм ви казвал, че имаме свободни места…

— О, не може да нямате, особено за шестима изтерзани пътници, които чувстват остра нужда да си починат от изключителната любезност на стюардесите. Една стая е напълно достатъчна!

— Една ли? — втрещи се управителят.

— Приятели, нали нямаме нищо против, че ще бъдем заедно? — попита по-възрастният човек, без да погледне към своите приятели.

Те нямаха нищо против.

— Вижте какво — каза управителят, като се въртеше неловко на писалището, — случайно имаме две съседни…

— Великолепно! — извика Дейвид Снел-Оркни.

Регистрацията бе уредена; управителят, застанал зад писалището, и посетителите, отдалечени от него, продължаваха да се разглеждат мълчаливо. Накрая управителят каза: