Рей Бредбъри: Студеният вятър и топлият

— Продължавай, Тимълти, продължавай.

— Онези приятели, дошли от Сицилия, са задружни. Ние също сме задружни. Ето ни, всички сме тук, при Фин, нали така?

— Върви по дяволите, и ние с теб!

— Половината от времето те изглеждат мрачни и отчаяни, а през другата половина са като щастливи демони: или така, или иначе — никога по средата; е, не ви ли напомня това за някого?

Всички погледнаха към огледалото и кимнаха.

— Ако трябваше да избираме — рече Тимълти — дали да се приберем у дома при страшната съпруга, ужасната тъща и сестрата-стара мома, да ги вземат мътните, или да останем тук, при Фин, за още една песен, още едно питие или още една история, какво щяхме да изберем всички ние?

Тишина.

— Помислете върху това — рече Тимълти — и кажете истината. Прилики! Сходства! Достатъчно много са. Така че добре е да се позамислим, преди да призоваваме Исуса и Дева Мария и да викаме стражата.

Мълчание.

— А пък аз — обади се някой след много време със странен и любопитен глас — бих искал да… ги видя отблизо.

— Мисля, че това няма да бъде трудно. Шт!

Всички замръзнаха също като нарисувани.

Чу се някакъв неясен, слаб шум. Той напомняше за удивителното усещане, когато сутрин човек се събужда, но остава да лежи в леглото, защото по някакъв странен начин е разбрал, че навън вали първият сняг, който се спуска, гъделичка небето и пробужда тишината, но след малко тя заспива отново.

— О, боже — каза най-сетне Фин, — нали е първият ден на пролетта…

Наистина бе така. Най-напред се чу едва доловимият, също като снеговалеж, шум от стъпки по калдъръма, последван от хорова птича песен.

И ето че вън от кръчмата — някъде от тротоара и от улицата — дойдоха звуците на зимата и пролетта. Вратите се разтвориха широко. Мъжете бяха като замаяни от предстоящата среща. Те стегнаха нервите си. Свиха юмруци. Стиснаха зъби в неспокойните си уста и тогава — също като деца, които идват около коледната елха и всичко наоколо е в дрънкулки, играчки, специални подаръци и байрачета — се появи високият и слаб по-възрастен мъж, който изглеждаше млад, следван от по-ниските, слаби и по-млади мъже, в чиито очи имаше нещо старческо. Звукът на валящия сняг изчезна. Звукът на пролетните птици заглъхна.

Странните деца, водени от също така странния овчар, се появиха внезапно, също като корабокрушенци, сякаш понесени от теглещата сила на човешката вълна, макар че по мъжете на бара не трепваше дори косъм.

Децата на един топъл остров гледаха нисичките, високи колкото деца възрастни хора-джуджета от тази студена страна, а възрастните хора им отвърнаха на свой ред с поглед, пълен със съучастие.

Тимълти и останалите мъже на бара дишаха дълбоко и бавно. Отсреща идваше невероятно чистата миризма на деца. В нея се долавяше силен дъх на пролет.

Снел-Оркни и неговите колкото млади, толкова и стари момчета-мъже дишаха бързо, също както бие сърчицето на птичка, хваната в две жестоки ръце. Оттатък идваше прашната, остра и просмукана с мрак миризма на ниските мъже. В нея се долавяше силен дъх на зима.

Навярно всеки би обсъдил избора на миризмата на другите, но…

В този миг двойната странична врата се разтвори широко и в нея цъфна Гарити, който викаше тревожно:

— Боже мой, видях всичко! Знаете ли къде са те сега и какво правят?

Всички ръце от бара се вдигнаха, за да го смажат.

Стреснатите погледи показаха на новодошлите, че виковете се отнасят за тях.

— Те са още в парка — продължи Гарити така развълнуван, че не виждаше нищо пред себе си. — Отбих се и в хотела, за да предам новините. Сега е ваш ред. Онези приятели…

— Онези приятели — каза Дейвид Снел-Оркни — са тук, в…

— Кръчмата на Хийбър Фин — каза самият Хийбър Фин, загледан във върховете на обувките си.

— Хийбър Фин — кимна с благодарност високият мъж.

— Където — рече Гарити, почувствал се неловко — ей-сега всички ще пием по едно.

Той се втурна към бара.

Шестимата новодошли също се раздвижиха. Те застанаха от двете страни на Гарити и с тази си любезност изведнъж го накараха да се почувства с три инча по-нисък.

— Добър ден — поздрави Снел-Оркни.

— Зависи. Колкото е добър, толкова и не е — каза внимателно Фин, защото изчакваше.

— Изглежда — каза високият мъж, заобиколен от малките мъже-момчета, — че се говори много за нашето идване в Ирландия.

— Това е съвсем меко казано — рече Фин.

— Дайте ми възможност да обясня — каза Снел-Оркни и продължи: — Чували ли сте някога за Снежната кралица и Летния крал?