Рей Бредбъри: Студеният вятър и топлият

Няколко челюсти увиснаха.

Някой въздъхна така силно, сякаш го бяха ръгнали в стомаха.

Фин, който само за миг трябваше да прецени откъде може да очаква удар, отпи бавно от питието си, намръщен и прецизен. Той подсмръкна и изпръхтя, след което, все още с огън в устата си, отговори, внимателно, изпускайки горещия си дъх:

— Та… каква е тази кралица и този крал?

— Вижте сега — рече високият блед мъж. — Кралицата живеела в Исландия и не познавала лятото, а кралят бил на Слънчевите острови и никога не бил виждал зима. Хората в страната на краля почти измирали от горещина през лятото, а хората от страната на Снежната кралица почти измирали от мраз през зимата. И ето как хората от двете страни били спасени от техния ужасен климат. Снежната кралица и Слънчевият крал се срещнали, влюбили се и всяко лято, когато слънцето моряло хората по островите, те отивали в студените земи на север и се спасявали. А всяка зима, когато снегът косял хората на север, те се пренасяли на юг и живеели на слънце. Така двете нации, двата народа изчезнали, а новата раса се прехвърляла от едната на другата земя, за да избяга от лошото време и неподходящите сезони. Край.

Гръмнаха аплодисменти, при това не от момчетата, а от мъжете, подпрени на бара, които бяха очаровани. Фин видя как собствените му ръце пляскаха във въздуха и ги свали. Другите също видяха там ръцете си и ги свалиха.

Тогава Тимълти обобщи:

— За бога, защо нямате ирландски акцент? Какъв разказвач на приказки щеше да излезе от вас!

— Много ви благодаря, много ви благодаря! — рече Дейвид Снел-Оркни.

— Всичко това ни напомня за вашия случай — каза Фин. — Говоря за кралицата, краля и всичко останало.

— Работата е там — отговори Снел-Оркни, — че от пет години не сме виждали да пада листо. Когато видим облак, едва го познаваме. От десет години не сме пипвали сняг, а и дъжд почти няма. А нашата работа е точно обратната. Трябва ни дъжд, инак загиваме. Така ли е, момчета?

— Да, така е — казаха със сладко чуруликане петимата.

— От шест-седем години обикаляме света подир слънцето. Живяхме в Ямайка и Насау, в Порт-о-Пренс и Калкута, в Мадагаскар, Бали и Таормина, а днес си казахме, че трябва да идем на север, за да почувстваме отново студа. Ние не знаехме какво точно търсим, но го намерихме в парка „Свети Стефан“.

— Тайнственото нещо, така ли? — не се стърпя Нолан. — Искам да кажа…

— Вашият приятел, който е тук, ще ви обясни — рече високият човек.

— Кой наш приятел? За Гарити ли става дума?

Всички погледнаха към Гарити.

— Преди, когато влязох — каза той, — бях почнал да ви разказвам. Те стояха в парка и гледаха как се… променят цветовете на листата .

— И това ли бе всичко?

— Изглежда, бе достатъчно за момента — отговори Снел-Оркни.

— А листата в парка променят ли цветовете си? — попита Килпатрик.

— Как да ти кажа — рече стъписаният Тимълти, — минаха двайсет години, откакто ги гледах.

— Сега — каза Дейвид Снел-Оркни, — в средата на „Свети Стефан“ се намира най-хубавата гледка в цял свят.

— Как хубаво говори! — промърмори Нолан.

— Плащам по едно — каза Дейвид Снел-Оркни.

— Стига до същината на нещата — заяви Макгир.

— Шампанско на всички!

— А така! — рече всеки от присъстващите.

След по-малко от десет минути бяха до един в парка.

— Така че — казваше след години Тимълти — виждали ли сте на някое дърво толкова много листа, колкото имаше по първото дърво веднага след оградата на парка „Свети Стефан“?

— Не! — викаха всички.

— А какво ще кажете за второто дърво? И по него имаше милиарди листа. Колкото повече гледахме, толкова по-добре виждахме, че това бе чудо. А Нолан така проточи шията си, че падна по гръб и двама-трима трябваше да му помогнат; чуваха се общи въздишки на страхопочитание и искрени думи за някакво просветление, защото в началото по дърветата никога не е имало от тези дяволски листа, а сега имаше! Или ако е имало, те винаги са били безцветни, а ако са имали цвят, това е било толкова отдавна, че…

— О, по дяволите! — казваха всички. — Мълчете и гледайте!

Точно това правиха през целия следобед и Нолан, и Тимълти, и Килпатрик, и Гарити, и Снел-Оркни, както и неговите приятели. Есента наистина бе дошла и из парка се виждаха милиони ярки знамена.

Отец Лиъри ги намерил на същото място.

И още преди да каже дума, трима от новодошлите летовници го попитали дали ще ги изповяда.

Научаваме, че след това отецът, силно разтревожен и замислен, завел обратно Снел-Оркни и Сие, за да видят цветните стъкла на църквата и апсидата, издигната от прочут архитект; те харесали всичко и го повторили високо толкова пъти, че се наложило той да прекъсне техните „Аве Мария“.