Рей Бредбъри - Студеният вятър и топлият

Но върхът на целия този ден дошъл по-късно, в кръчмата, когато едно от младите и също толкова възрастни момчета-мъже попитало какво да бъде. Тоест дали да изпее „Мама Маккрий“ или „Моят приятел“.

Завързал се спор, гласували и след обявяване на резултатите той изпял и двете.

— Има хубав глас — казвали всички, а светлината преливала от очите им. — Хубав, висок и ясен глас.

А Нолан отбелязал:

— За син не го бива много, но за поотраснала дъщеря става!

— Вярно е! — казали всички.

Изведнъж дошло време да си тръгват.

— Мили боже! — рекъл Фин, — та вие току-що пристигнахте.

— Нали намерихме това, за което дойдохме — обявил високият, мрачен и щастлив стар младеж. — Връщаме се в парника с цветята, инак те повяхват през нощта. Ние никога не оставаме. Винаги летим, прескачаме и бягаме. Винаги сме в движение.

Летището било в мъгла, така че не оставало нищо друго, освен птиците да натоварят сами себе си на борда на „Дън Лоугхер“, който отивал в Англия; вечерта обитателите на кръчмата на Фин слезли на пристанището и гледали тяхното отплаване. Шестимата били на горната палуба и махали с тъничките си ръчици надолу, където стоели Тимълти, Нолан, Гарити и останалите и махали с дебелите си ръце нагоре. А когато сирената изсвирила и корабът оттласнал, водачът на птиците кимнал веднъж, вдигнал дясната си ръка във въздуха и всички запели:

— Боже мой! — казал Тимълти. — Чувате ли?

— Всеки от тях е сопрано! — извикал Нолан.

— При това не ирландско сопрано, а истинско, съвсем истинско сопрано — казал Кели. — По дяволите, защо си мълчаха досега? Ако знаехме, щяхме да прекараме един хубав час преди тръгването на кораба!

Тимълти кимнал и добавил, заслушан в песента над вълните:

— Колко странно! Мъчно ми е, че си отиват. Помислете само! Вече сто и повече години хората казват, че сме нямали нищо. А те се върнаха, макар и за малко.

— Какво нямаме? — попитал Гарити. — И кой се е върнал?

— Как така „кой“? Феите, разбира се. Феите, които някога са живеели в Ирландия, но вече ги няма; днес те дойдоха и смениха времето, но сега си отиват, а някога са били винаги тук.

— Я да млъквате! — викнал им Килпатрик. — Слушайте!

И те слушали — деветимата мъже на края на пристана, докато корабът се отдалечавал, гласовете пеели и мъглата се спускала; дълго не помръдвали, а накрая корабът се скрил в далечината и гласовете изчезнали в мъглата като миризма на пъпешово дърво.

Когато стигнали обратно до Фин, започнал да вали дъжд.

© 1964 Рей Бредбъри

© 1982 Александър Бояджиев, превод от английски

Ray Bradbury

The Cold Wind and the Warm, 1964

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Рей Бредбъри. Възпявам електрическото тяло. Разкази

ДИ „Христо Г. Данов“, 1982 г.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9314]

Последна редакция: 2008-10-14 23:00:00