Рей Бредбъри: Студеният вятър и топлият

— Тимълти? — викнаха те. — Кажи ни! Какво видя? Какво?

Без да бърза, Тимълти отиде до бара и изпи питието си. После заразглежда мълчаливо собствения си лик, потънал в далечния бледен лед на огледалото в стаичката до бара. Той огледа въпроса от едната му страна. Завъртя го и се взря в същността му. Обърна го и от обратната му страна. После затвори очи и каза:

— Бях поразен като от…

— Да! — рекоха всички на ум.

— След цял живот пътуване и размисъл стигам до заключението, че между техните и нашите подобия има някаква странна прилика.

Всички ахнаха така, че се наруши редът, в който проблясваха и гаснеха светлинките на малките полилеи над бара. А когато стадата от малките рибки-светлинки, подгонени от това издишане, спряха да се въртят, Нолан извика:

— Бъди така добър да си сложиш шапката, за да я сваля с удар от главата ти.

— Размислете — каза спокойно Тимълти. — Обичаме ли ние стиховете и песните?

Тълпата въздъхна отново. Разнесоха се разпалени одобрителни възгласи:

— Да, разбира се! Но, боже мой, само това ли научи? Страхувам се, че…

— Спрете! — вдигна ръка Тимълти, без да отваря очи.

Всички млъкнаха.

— Ако не пеем песни, ние ги пишем, а ако не ги пишем, ги танцуваме; така че защо и те да не обичат да пеят, да пишат песни и да танцуват? Е, стана така, че аз ги чух отдалече да рецитират стихотворения и да пеят в парка.

Тимълти наистина бе научил нещо. Всеки поотделно и всички заедно трябваше да се съгласят с това.

— Имаше ли и други прилики? — попита задъхано и сърдито Фин.

— Имаше! — отсече като някой съдия Тимълти.

Задъхана, тълпата си пое въздух и се приближи.

— Отвреме-навреме си пийват — каза Тимълти.

— Бога ми, той е прав! — извика Мърфи.

— Освен това — продължи напевно Тимълти — те или се женят много късно, или изобщо не се женят! А освен това…

При тези му думи настана такава врява, че той бе принуден да почака, преди да може да завърши:

— Хм, те почти си нямат работа с жени.

Този път виковете, воят и суматохата бяха неописуеми; поръчаха се нови питиета, а някой покани Тимълти да излезе отвън. Но Тимълти не повдигна дори единия си клепач, а след като изведоха кавгаджията и всички си взеха следващото питие, почти неизбежните юмручни схватки бяха предотвратени и Фин заяви с висок и ясен глас:

— А сега ще бъдеш ли така добър да ни обясниш престъпното сравнение, което чухме преди малко в чистия въздух на моята достопочтена кръчма?

Тимълти отпи бавно от питието си и едва тогава отвори очи; после се вгледа спокойно във Фин и каза с великолепна дикция и ясен като звънтяща камбана глас:

— Може ли някой да ми каже къде в цяла Ирландия човек може да легне с жена?

После почака, за да стигнат думите му там, където искаше да стигнат.

— Триста двайсет и девет дни от цялата проклета година вали дъжд. През останалото време навън няма нито едно сухо място, нито дори късче земя, където можеш да катурнеш някоя по гръб, без да те е страх, че тя ще пусне там корени и ще се разлисти. Е, някой да каже нещо?

Мълчанието бе знак на съгласие.

— И така, когато става дума за места, където, може да се правят греховни неща и да се вършат срамни плътски деяния, горкият, дяволски нещастният ирландец трябва да се пренася в Арабия. Затова ние сънуваме приказки от „Хиляда и една нощ“ за топли нощи, суха, земя и едно хубаво местенце, където можеш не само да седнеш, но и да полегнеш и където можеш не само да полегнеш, но и да се веселиш и наслаждаваш от тръпките на срамни удоволствия.

— Ох — каза Фин, — повтори го пак, за бога!

— За бога! — рекоха всички, кимайки утвърдително.

— Това е първото — започна да брои на пръсти Тимълти. — Няма място. След това идват времето и случайното стечение на обстоятелствата. Защото представи си, че успееш да подлъжеш със сладка приказка някое хубаво момиче из полето, така както си е — с високите ботуши, шлифера, шала на главата и чадъра най-отгоре — и току започнеш да издаваш звуци като някое ръгнато прасе в кочина, което значи, че едната ти ръка е вече в пазвата й, а с другата продължаваш да се бориш с ботушите, но всичко пропада, защото кой е този, който стои зад теб и ти чувстваш във врата си сладникавия му дъх на мента?

— Може би местният енорийски свещеник, а? — предложи Гарити.

— Да, да, местният енорийски свещеник — рекоха всички с отчаян глас.

— Ето ви вторият и третият гвоздей, с които са приковани на кръста всички ирландски мъже — каза Тимълти.