Рей Бредбъри - Студеният вятър и топлият

Дейвид Снел-Оркни и петимата минаха покрай него като усмивката на тропиците и му махнаха с ръка.

Преди да разбере какво прави, Майк махна в отговор и едва след това замръзна и притисна ръката си към гърдите.

— Дявол да го вземе, какво съм се размахал! — викна той, без да знае на кого. — Нали не ги познавам.

— Бог да ти е на помощ! — рече арфистката на своята арфа и прекара пръсти по струните.

Сякаш притеглен от някаква необикновена прахосмукачка, поглъщаща всичко пред себе си, Майк последва групата по улицата.

По този начин той можеше да ползва две от сетивата си — обонянието и слуха.

На следващия ъгъл Нолан, напуснал кръчмата на Фин заради разправия със самия собственик, се сблъска с Дейвид Снел-Оркни. Двамата се олюляха и потърсиха опора един в друг.

— Добър ден! — рече Дейвид Снел-Оркни.

— Пожелавам ви същото! — отговори Нолан и се отдръпна със зяпнала уста, за да пропусне цирка покрай себе ся. Той почувства страшна нужда да се втурне обратно към Фин. Кавгата му със собственика бе забравена. Сега му се искаше да разкаже за тази невероятна среща с една бърсалка за прах, направена от пера, с една сиамска котка, един разглезен китайски мопс и с още трима, слаби като призраци от недояждане и прекалено миене.

Шестимата спряха пред кръчмата и загледаха табелата.

— Боже мой! — помисли си Нолан. — Та те влизат. Какво ли ще стане? Кого да предупредя по-напред — тях или Фин?

Тогава вратата се отвори. Самият Фин погледна навън.

— По дяволите — помисли Нолан, — той ще развали всичко! Няма да можем да разказваме за случката. Ще има само: „Фин, кажи това, кажи онова, а всички останали да мълчат!“ Снел-Оркни и войнството му гледаха дълго към Фин. А очите на Фин не се спряха върху тях. Той гледаше отгоре. Той гледаше зад тях. Той гледаше отвъд.

Но Нолан разбра, че ги е видял, защото стана нещо интересно.

Лицето на Фин побледня.

После се случи нещо още по-интересно.

Лицето на Фин пак стана обикновено.

— Но как? — викна сам на себе си Нолан. — Та той се изчервява!…

А Фин продължаваше да упорства и да гледа само към небето, лампите и улицата, докато Снел-Оркни изчурулика:

— Господине, къде е пътят за парка „Свети Стефан“?

— По дяволите! — каза Фин и се обърна. — Кой знае къде са го сложили през тази седмица!

После затръшна вратата.

Шестимата продължиха много доволни и с грейнали усмивки нагоре по улицата, а Нолан се втурна с всички сили към вратата, когато се случи нещо още по-лошо.

Изведнъж се появи Гарити, служителят при асансьора от Ирландски кралски хотел, и профуча по тротоара. Лицето му пламтеше от възбуда и той тичаше, за да разкаже пръв в кръчмата на Фин за случилото се.

Когато Нолан влезе, последван от Тимълти, Гарити сновеше напред-назад пред бара, зад който Фин бе станал жертва на трусове, непознати му досега.

— Как не ви е срам да ги изпуснете! — викаше Гарити на всички. — Та те са нещо много повече от онези научнофантастични филмчета, които дават в забавното кино!

— Какво искаш да кажеш? — попита Фин, изваден от унеса.

— Те не тежат нищо! — каза им Гарити. — Когато се качват с асансьора, все едно че шепа плява минава през някой комин! Трябва да знаете и това, че са дошли в Ирландия за… — понижи той гласа си и разтвори широко очи — нещо тайнствено!

— Тайнствено ли! — зяпнаха в него всички.

— Те не го наричат с името му, но запомнете какво ви казвам: не са дошли тук за нещо хубаво! Виждали ли сте други като тях?

— След големия пожар в женския манастир не сме виждали — каза Фин. — Аз…

Навярно в думата „манастир“ имаше нещо вълшебно. Защото в същия миг вратата се отвори. Отец Лиъри влезе заднишком. Тоест той влезе в кръчмата с гърба напред, а едната му ръка бе на бузата, сякаш Орисниците му бяха нанесли неочакван удар.

След като видяха как изглежда гърбът му, мъжете забодоха носове в питиетата си, докато отецът глътне малко, но без да откъсва поглед от вратата, сякаш тя бе открехнатите порти на Ада.

— Навън — каза най-после отецът — преди по-малко от две минути видях нещо, което не е за вярване. Нима Ирландия, която открай време е събирала неправдите на света, е полудяла?

Фин напълни отново чашата на свещеника и каза:

— Отче, спомняте ли си „Нашественици от планетата Венера“?

— Фин, а ти видя ли ги? — попита отецът.

— Да, Ваше светейшество. Лоши ли са според вас?

— Не толкова лоши или добри, колкото необикновени и ексцентрични, а още „рококо“ и „барок“, ако ти, Фин, можеш да следваш мисълта ми.