Аркадий Стругацкий: Камерер - цялата трилогия

Максим открехна люка, провря се и предпазливо погледна небето. То бе ниско и някак си твърдо, без онази лекомислена прозрачност, намекваща за бездънния космос и множеството обитаеми светове. Бе като истинска библейска твърд, гладка и непроницаема. Без съмнение, тя се опираше на могъщите плещи на местния Атлант и фосфоресцираше равномерно. Максим потърси в зенита дупката, пробита от кораба, но не я откри — видя само две големи черни петна, подобни на капки туш във вода. Отвори люка докрай и скочи във високата суха трева. Въздухът бе горещ и плътен, ухаеше на прах, на старо желязо, на смачкани зелени растения и на живот. Миришеше също и на древна и неразбираема смърт. Тревата бе висока до кръста, недалече тъмнееха храсталаци, тук-там унило стърчаха изкривени дървета. Беше почти светло като през ярка лунна нощ на Земята, но липсваше мъглявата лунна синева. Всичко бе сиво, прашно и плоско. Корабът бе кацнал на дъното на огромна котловина с полегати склонове; местността наоколо забележимо се издигаше към размития неясен хоризонт и това беше странно, защото съвсем наблизо, нагоре по склона в западна посока, течеше широка и спокойна река.

Максим обиколи кораба, като опипваше с длан хладната му и малко влажна обшивка. Откри следи от удари там, където ги очакваше. Под пръстена на индикатора имаше дълбока неприятна вдлъбнатина, получена, когато корабът внезапно подскочи и се наклони настрани, така че киберпилотът се обиди и се наложи Максим спешно да поеме ръчно управлението. Десет секунди след това корабът се изправи на нос, изкриви се и до десния илюминатор част от обшивката хлътна. Младежът отново погледна към зенита. Сега черните петна едва се забелязваха. Вероятността за метеоритна атака в стратосферата бе 0,00. Но нали всяко възможно събитие все някога се случва…

Той се промъкна обратно в кабината, включи управлението на авторемонт, задейства експрес лабораторията и тръгна към реката. Въпреки че приличаше на приключение, случилото се бе обичайно. В ГСТ дори приключенията бяха често явление. Метеоритна атака, лъчева атака, авария при кацане. Авария при кацане, метеоритна атака, лъчева атака… Все телесни несгоди.

Високата чуплива трева шумолеше и хрущеше по краката му, бодливите й семена се лепяха по шортите му. Пред лицето му досадно зажужа ято дребни мушички и отлетя. В Групата за Свободно Търсене възрастни не членуват. Те се занимават със своите сериозни работи, защото знаят, че всъщност чуждите планети са достатъчно еднообразни и уморителни. Еднообразно уморителни. Уморително еднообразни… Но ако си на двайсет години, ако нищо не умееш като хората, ако изобщо не знаеш какво би искал да можеш, ако още не си се научил да цениш основната си ценност — времето, ако ти липсват и няма изгледи да придобиеш някакви таланти, ако доминантата на твоето съществуване, както и преди десет години, си остава не главата, а ръцете и нозете, ако си толкова примитивен, че си въобразяваш, че на неизследваните планети можеш да намериш някоя скъпоценност, липсваща на Земята, ако, ако, ако… Тогава, моля: вземи каталога, отвори го на която и да е страница, избери си някое изречение и тръгвай на път. Открий планета, наречи я на свое име, определи физическите й характеристики, сражавай се с чудовища, ако срещнеш такива, установи контакт, ако има с кого, в противен случай — прави се на Робинзон. И знай, че няма да е напразно. Ще ти благодарят, ще ти кажат, че си дал своя принос, някой виден специалист ще те извика за подробен разговор. Учениците, най-вече изоставащите и тези от малките класове, ще те гледат почтително, но учителят при среща само ще те попита: „Ти още ли си в ГСТ?“ После ще смени темата с печално и виновно изражение, защото отговорността за това, че още си в ГСТ, поема върху себе си. А баща ти ще каже: „Хм…“ и ще ти предложи място за лаборант. Майка ти ще рече: „Максимчо, ти нали хубаво рисуваше като малък…“ Джени ще произнесе: „Запознай се със съпруга ми.“ И всички ще са прави, с изключение на теб. И ти ще се върнеш в Управлението на ГСТ, и стараейки се да не гледаш към двамата ахмаци, ровещи в каталозите, ще вземеш поредния том, ще отвориш на случайна страница и ще забодеш пръст…

Преди да се спусне по склона към реката, Максим се огледа. Зад него стъпкалата трева се изправяше, на фона на небето тъмнееха чепатите дървета и светеше малкия кръг на отворения люк. Всичко беше много обикновено. „Добре де! — каза си той. — Нека да е така… Хубаво ще е да намеря мощна, древна и мъдра човешка цивилизация“. Приближи се до водата.