Аркадий Стругацкий: Камерер - цялата трилогия

Младежът се приведе и, придържайки се близо до края на пътя, безшумно затича насреща, после спря, като едва не излетя по инерция на кръстопътя. Кръстовището беше пресечено от друго шосе — много мръсно, с дълбоки коловози, със стърчащи парчета бетон, противно миришещо и много, много радиоактивно. Максим приклекна и погледна наляво. Грохотът на мотора и металното скърцане идваха оттам. То се приближаваше.

След минута се появи — тъпчеше пътя с чудовищните си кални вериги, бе безсмислено огромно, горещо, смрадливо, цялото от занитени метални пластини. Носеше се — гърбаво, раздърпано, дрънчеше с останалите си листове желязо, заредено със суров плутоний и лантаниди, безпомощно, заплашително, без хора, тъпо и опасно. Пресече кръстопътя и се понесе по-нататък, като лазеше по бетона с пращене и скърцане, оставяйки зад себе си шлейф от нажежен задух. После с ръмжене се скри в гората, където изреваваше от време на време, и постепенно затихна…

Максим си пое дъх и разпъди мушиците. Беше потресен. Нищо по-нелепо и жалко не беше виждал през живота си. „Да — помисли си той. — Позитронни емитери няма да намеря тук.“ Погледна подир чудовището и изведнъж забеляза, че напречният път не е просто път, а просека в гората, над която дърветата не закриваха небето, както над шосето. „Дали да не го догоня?“ — помисли си той. — „Да го спра и да угася реактора…“ Ослуша се. Гората беше пълна с шум и трясък, чудовището се въртеше в гъсталака като хипопотам в блато, после грохотът на двигателя започна да се приближава. То се връщаше. Отново сумтеше, ръмжеше, разнасяше вълна от смрад, дрънчеше и хлопаше, пресече кръстопътя и тръгна натам, откъдето бе излязло… „Не — каза си Максим. — Не искам да се занимавам с него. Не обичам зли животни и варварски автомати…“ Почака чудовището да се скрие, излезе от храстите, засили се и с един скок прескочи разровения радиоактивен път.

Известно време вървя много бързо, дишаше дълбоко, очиствайки дробовете си от изпаренията на железния хипопотам, после тръгна нормално. Мислеше за това, което видя през първите два часа на обитаемия остров, и се мъчеше да сглоби всички тези несъобразности и случайности в нещо логически смислено. Но беше прекалено трудно. Получаваше се приказна, а не реална картина. Приказна беше тази гора, натъпкана със старо желязо, приказни същества се викаха едно друго с почти човешки гласове също като в приказка, старият изоставен път водеше към омагьосан замък и невидими зли вълшебници се мъчеха да попречат на човека, попаднал в тази страна. На далечните подстъпи те го обстреляха с метеорити — нищо не излезе, тогава изгориха кораба, хванаха го в капан и насъскаха срещу него железен дракон. Обаче драконът се оказа прекалено стар и глупав и те, навярно разбрали грешката си, сигурно готвеха нещо по-съвременно…

„Слушайте — каза им Максим. — Да знаете, че нямам намерение да развалям магиите на вашите замъци, и да будя летаргични красавици, искам само да се срещна с някой по-умен измежду вас, който ще ми намери позитронни емитери…“

Но злите вълшебници си знаеха своето. Отначало преградиха шосето с огромно гнило дърво, после разрушиха бетона, изровиха в земята голяма дупка и я напълниха с радиоактивна тиня, а когато и това не помогна, когато мушиците се умориха да хапят и разочаровано отлетяха, вече на разсъмване, пуснаха от гората студена зла мъгла. От нея младежът се разтрепери и започна да тича, за да се стопли. Тя беше лепкава, мазна, лъхаше на мокър метал и тление, но скоро замириса на дим и той разбра, че някъде наблизо гори истински огън.

Съмваше се, небето светна с утринна сивота, когато видя край пътя огън и ниска, стара, обрасла с мъх каменна постройка с продънен покрив и празни черни прозорци. Хора не се виждаха, но Максим чувстваше, че са някъде наблизо, че скоро са били тук и може би бързо ще се върнат. Слезе от шосето, прескочи канавката и, затъвайки до глезените в гниещи листа, се приближи до огъня.

Пламъците го посрещнаха с добра първобитна топлина и приятно разтревожиха дремещите му инстинкти. Тук всичко беше просто. Можеш, без да поздравиш, да приклекнеш, да протегнеш ръце към огъня и мълчаливо да чакаш, докато стопанинът също така мълчаливо ти подаде гореща храна и топла напитка. Стопанинът го нямаше, но над огъня висеше опушено котле, в което вреше нещо, миришещо пикантно. Наблизо се търкаляха две торбести роби от груба материя, мръсен полупразен чувал с презрамки, огромни ламаринени чаши и още някакви метални предмети с неизвестно предназначение.